Тя отвори очи. Кутията беше вече на пода, а нещото с форма на круша беше в ръката му.
— Сега отвори уста — нареди й той.
Тя поклати глава.
Мъжът кимна към партньора си. По-любезният стисна ноздрите й и я принуди да отвори уста, а другият натика металното приспособление в нея.
— А това е и прекрасното нещо на нашата малка круша — каза той, — дръжката й всъщност е на винт и когато завъртя спиралния шип в центъра… — Той направи две бързи завъртания и Рейчъл се задави и изпищя едновременно.
— Спокойно! — каза мъжът. — Това е само демонстрация. Няма да те заболи. Не и този път.
Той завъртя винта в обратната посока и измъкна крушата от устата й. Рейчъл трескаво пое въздух.
Мъжът в черно се усмихна.
— Завъртях го само два пъти — каза той, — ето така. — Показа й как завърта два пъти дръжката. Рейчъл видя как крушата се разтвори в долната си част и четири сегмента подобни на лъжици започнаха да се отделят встрани. — А гледай какво става, когато го завъртя още веднъж. И още, и още… — Металните лъжици се отвориха още по-широко и не оставиха никакво място за съмнение относно уврежданията, които устройството можеше да причини. — Колко беше това? Пет пъти? — попита той — Пет завъртания? Трябва да видиш какво става на десет. Или на петнадесет. Направо е демонично, но нали ги знаеш онези побъркани средновековни съдници, направо са горели от нетърпение да го използват.
— Не съм убила дъщеря си. Кълна се — каза Рейчъл.
— Задръж тази мисъл, още не съм свършил — каза мъжът и тикна крушата пред лицето й. — Ето и гениалното предимство на тази малка красавица — тя е универсална и може да се използва за всички телесни кухини. Така че, ако си богохулен еретик, това се натиквало в лъжовната ти уста. Мъжете хомосексуалисти били наказвани с анална круша, а жените, които развратничели със сатаната… ами, както казах, крушата работи при всички отверстия.
В този момент иззвъня мобилен телефон и мъжът потупа джоба си.
— Ето ти нещо, над което да поразмишляваш, докато аз проведа един разговор — каза той.
58.
— Чакай малко — каза Гидън по телефона, докато минаваше зад фалшивата стена, която бяха издигнали, за да скрият озвучаващата техника.
Беше си свършил предварителната работа добре. Знаеше, че Рейчъл ще е ужасена още от самия звук на кучешкия лай. И това беше всичко, което им трябваше, за да я докарат до истерия — един звук от библиотеката за звукови ефекти.
Излезе от гаража през задната врата и притисна телефона до ухото си.
— Какво става, мамо? Малко съм зает в момента.
— Мислех, че смяната ти вече е свършила. Затова чаках да ти звънна чак сега.
— Смяната ми е свършила. Зает съм да си живея живота — отвърна той. Все още стискаше крушата в другата си ръка и се заигра с нея.
— Добре, значи ще ти кажа накратко. Няма да повярваш кой дойде в къщата ни днес.
— Мамо, това може ли да почака? Наистина в момента съм зает.
— Тереза Салви.
— Страхотно мамо, но трябва да… Какво? Кой?
— Госпожа Салви. Тя сама ми каза да я наричам Тереза.
— Какво, по дяволите, е търсила тя там?
— Гидън! Внимавай как говориш!
— Мамо, мамо, извинявай. Не се усетих. Я ми кажи пак, Тереза Салви е идвала в къщата ни? Жената на Джо Салви?
— Сега вече май наистина успях да спечеля вниманието ти. Да, тя дойде. Специално си е направила труда да ме посети, за да ми благодари, че върнах книгата на сина й.
Зад гаража беше оставена пластмасова щайга и Гидън бавно приседна на нея.
— Каква книга? — попита той, но разбира се, още преди да зададе въпроса, много добре знаеше отговора му.
— Дневникът на сина й Енцо. Намерих го заврян зад едно чекмедже на бюрото, когато разчиствах твоята стая.
— Това… това е невъзможно!
— Нещо не е наред ли? Да не би да съм направила нещо нередно?
Мозъкът му препускаше на бързи обороти. Майка му нямаше как да се е добрала до дневника, защото той беше у него. Можеше да се закълне, че е у него.
През онази дъждовна нощ на 2001 година беше прочел всяка страница. Спомняше си, че тогава си мислеше: „Ако хората в този тефтер знаеха, че аз съм този, който извади Енцо Салви от рекетьорския бизнес, щяха да ми спретнат адски добро тържество!“.
Само че нямаше как да каже на никого. Не можеше обаче и да се реши да го изгори. Беше на шестнадесет и коженият тефтер със златния обков, принадлежал на Енцо Салви, беше негов трофей. През годините беше мислил да го унищожи, но не можа. Той беше символ на това, което бе постигнал още като момче. Представете си колко по-могъщ можеше да стане.