След това ме сграбчи в мечешката си прегръдка, потупахме се по гърба, той пусна водата от казанчето и двамата се върнахме в спалнята, за да се обадим в център за лечение. Това беше първата ми интервенция, а вече си заслужих хилядарката. Мисля, че след като приключа работа като ченге, може да си окача една табелка и да си отворя частна практика.
— И какво ще пише на табелката? „Най-лошият терапевт на света“?
— Можете да критикувате колкото си искате, доктор Робинсън, но не можете да спорите с явните резултати.
— Прав си. Може би на табелката ти трябва да пише просто „Терапевтът, извадил най-голям късмет“.
— Може и да не съм получил класическо обучение, но трябва да се съгласиш, че имам някои безспорни качества — заявих аз.
— Бегло си спомням, че имаш такива, но ще ти се наложи да ми опресниш паметта — отвърна тя, взе ръката ми и ме издърпа от дивана.
— Знаеш ли? Мисля, че си права — казах аз, когато ме поведе към спалнята. — Тази вечер наистина съм „терапевтът, извадил най-голям късмет“.
65.
Към 7:00 вече бях в офиса. Кайли се появи десет минути по-късно с вид на зомби.
— Ако не знаех, бих предположил, че си прекарала нощта в някой приют за бездомници — подкачих я аз.
— Ще ми се да бях. Прекарах нощта в апартамент за осем хиляди на месец, но не можах да заспя. Бях адски разтревожена за Спенс.
Исках да й кажа, че самият аз също бях адски разтревожен за Спенс, но никога не е добра идея да кажеш на жена с мания за контрол, че си се опитал да контролираш живота й.
— В крайна сметка се унесох към два — каза тя, — но се събудих в четири и през останалата част от нощта си мислех колко много ми се иска самата аз да участвам в наблюдението на Донован и Бойл.
— Това не е добра идея, като се има предвид в какво състояние си — отвърнах. — Вчера почти успя да ни убиеш, докато шофираше батмобила към Куинс, а тогава се беше наспала добре през нощта.
Имахме да разпитваме още трима души, които са знаели, че Рейчъл ще бъде в Ню Джърси. Тази, която се възстановяваше след операция на апендицит, се намираше само на няколко пресечки оттук, в болница „Ленъкс Хил“. Отне ни по-малко от половин час, за да наминем и да я свалим от подозрение.
Оставаха още двама — Мик Уилсън, упоритият като магаре асистент на областния прокурор, и младата юристка, назначена да работи с него. Според офиса на Уилсън двамата пътуваха към затвора „Грейт Медоу“ в Комсток, за да разпитат някакъв задържан, а затворът се намираше в окръг Вашингтон, на четири часа път с кола от града.
Познавах Мик добре. Той беше нещо като рок звезда в областната прокуратура и пръв кандидат за шефското място, когато настоящият областен прокурор се пенсионираше.
Той не върна обаждане на съобщенията ми в гласовата му поща, затова му написах съобщение, в което обясних колко е важно да говоря с него и помощничката му.
Той веднага върна съобщение:
Не трябваше да казвам на никого къде ще бъде О’Кийф?
Май че трябваше да го публикувам и във „Фейсбук“. В момента ме няма и няма да ме има до късно довечера.
Можете да ме арестувате едва тогава.
— Колко мило — отбеляза Кайли.
— Това е начинът на Мик да ми покаже, че съм абсолютен задник, щом въобще съм си помислил да го разпитвам.
— Ами юристката, която е с него? Тя е последната от списъка.
— Надявам се Мик да я пусне да говори с нас, но той явно смята, че хората, които лично е подбрал за свои асистенти, са точно толкова извън подозрение, колкото е и самият той. Можем да опитаме да се свържем с нея довечера, но мисля, че и от това нищо няма да излезе.
— Значи Мат ще се окаже прав — каза Кайли. — Снощи той каза, че който и да е отвлякъл Рейчъл, може и да не е свързан с офиса на областния прокурор. Каза още, че било по-лесно за някой професионалист да проникне в компютъра на пробационната служба.
— И как така пропусна да ми споменеш за това снощи?
— Не знам. Ти си толкова предубеден към Мат, че реших да не…
— Джордан! Макдоналд! — Беше Кейтс, която използваше своя обичаен начин за вътрешна офис комуникация — крещене в коридора.
Когато отидохме в нейния кабинет, тя ни направи знак да затворим вратата и да седнем.
— Може би имаме пробив — започна тя, — но ситуацията е деликатна. Имам една приятелка, казва се Алма Хуукс. Познаваме се още от деца. Тя забременя на петнадесет, роди детето и след това се потруди здравата, за да върне живота си в релсите. Сега има магистърска степен по библиотечно дело от университета Прат и е асистент-библиотекар в клона на Нюйоркската градска библиотека на Сто двадесет и пета улица. Алма е на двадесет и девет, самотна майка е, а синът й Шон е на тринадесет. Тя ми се обади току-що, за да ми каже, че момчето й е било свидетел на отвличането на Тинсдейл.