— Ами ако ни се отвори възможност? Аз мога…
— Да съм споменал нещо за възможност? Не. Казах, че няма да правите нищо. Non fare niente. Niente. Ясно ли е?
Джоджо погледна Тереза и сви рамене.
Салви улови размяната на погледи между двамата.
— Не ме интересува какво е поискала майка ти — каза той. — Дали иска главата му на сребърен поднос, или топките му в буркан — не ми пука. Искам ги двамата с приятеля му и след това ще реша какво да правим по-нататък. Ясен ли съм?
— Да, татко, напълно.
Джо се обърна към Томи Бой.
— Тези двамата, които ще проследявате, са ченгета. Имат очи дори и на гърба. Действайте умно.
— Може би е добре да вземем колата на госпожа Салви, буика — каза Томи. — Бежов е и няма да изпъква толкова като ескалейда.
Джо почука темето си с два пръста.
— Пак мислите. Действайте!
Двамата млади мъже отидоха в гаража и Томи Бой измести седалката на буика възможно най-назад, за да може да се вмъкне вътре.
Джоджо се качи на мястото за пътника.
— Може би трябва да вземем колата на госпожа Салви — имитира приятеля си той.
— Нещо лошо ли казах? — попита Томи Бой.
— Баща ми се вбесява за всяко нещо, което кажа, а ти се опитваш да действаш като някакъв съветник. Ти си просто войник, Томи Бой. Нищо повече.
— Стига, човече! — отвърна Томи Бой, докато завиваше наляво по булевард „Крос Бей“. — Аз съм почти на тридесет години и съм част от семейството. Прекалено умен съм, за да бъда войник цял живот.
— Слушай какво, задник такъв — завъртя се на мястото си Джоджо. — Ти си на двайсет и шест, което не се брои за „почти тридесет“. Женен си за дъщерята на братовчедка на майка ми, така че не си и кръвно свързан със семейството. А ако беше толкова умен, за колкото се мислиш, нямаше да се опитваш да ме излагаш така пред моя старец.
Томи Бой се разсмя.
— Кое е толкова смешно?
— Ти. Всеки път с теб е едно и също, Джоджо. Твоят старец се отнася към теб като с отрепка, а ти си го изкарваш на мен. Това се нарича пренасяне на чувства.
— А знаеш ли как се нарича това? — попита Джоджо и му показа средния си пръст. — Викат му „млъкни и карай към проклетото полицейско управление“.
— Дадено, Джоджо. Може като стигнем там, да вляза и да поискам разрешително за провеждане на парад.
67.
Ако те прострелят в Ню Йорк Сити, едно от най-добрите места, където можеш да отидеш, е болницата в „Харлем“. Нейната травматология удобно се беше оказала само на шест пресечки разстояние от мястото, където бе прострелян Шон Хуукс. Освен това сградата й е с най-внушителната модерна архитектура в града — фасадата й с шестетажна височина е изцяло от стъкло, а дължината й е от пресечка до пресечка, като цялата е покрита с цветни репродукции, рисувани от художници афроамериканци по проект, възложен от Администрацията за развитие още от времето на Депресията. Сградата е символ на колективна гордост, но отвътре, както добре знаех, ни очакваха суровите резултати на действителността.
Алма Хуукс беше дребна жена, висока не повече от метър и шейсет. Беше с хубаво телосложение, но ако се съди по изпитото й лице, зачервените очи и сключените пръсти на ръцете, жената беше емоционално изцедена.
Тя се изправи при влизането ни.
— Благодаря ви, че дойдохте. Делия обясни ли ви?
— Да, обясни ни. Благодаря, че ни се обадихте — отговорих аз. — Как е синът ви?
— Още го боли, но сестрата му би доза „Торадол“ преди час. Той е силно момче. Докторите казват, че ще се оправи, но ще отнеме време.
— А вие как сте? — попита Кайли.
— Аз ли? Аз съм в шок. Не съм спала, откакто ми се обадиха във вторник вечерта, но съм благодарна, че е жив.
— Обадили сте се в полицията, защото смятате, че Шон може да е станал свидетел на престъпление, нали? — попитах аз.
— За онзи Тин Мен — отвърна тя, — Антоан Тинсдейл. Той беше наркопласьор. Развращаваше момчетата от квартала с нещо ужасно. Ние се стараем да ги възпитаме в добри ценности, да ги научим да вършат правилните неща, а той се появява облечен като рок звезда, кара мерцедес и им обещава да им свали звезди. Те се хващат, все пак са просто деца.
Тя не спомена дали и Шон беше едно от момчетата, подведени от Тинсдейл. Жената просто ни разказа това, което вече знаехме — младите разпространители на наркотиците бяха по-скоро жертви, отколкото престъпници. Зарадвах се, че Кейтс се е разбрала с нея, не ми се щеше да съм полицаят, който ще се рови в миналото на сина й и евентуално може да навреди на бъдещето му.