— Не мога да кажа, че съжалявам, че Тинсдейл никога повече няма да се появи по улиците — заяви Алма, казвайки го по-скоро на сина си, отколкото на нас. — Но това, че е бил отвлечен и убит, няма да въздаде справедливост. Не това е примерът, който трябва да видят децата ни.
— Може ли да зададем няколко въпроса на сина ви? — попитах аз.
Шон, който лежеше завит на леглото, изглеждаше висок над метър и осемдесет и около седемдесет килограма, но ясно си личеше, че все още слуша дребната жена до него.
— Давайте — съгласи се тя, без да отмества поглед от Шон. — Той е съгласен да помогне на разследването.
— Шон, моето име е детектив Джордан, а това е партньорката ми детектив Макдоналд. Каквото и да ни кажеш, ще си остане между нас. Ще се опитаме да бъдем кратки. Кога за последно видя Антоан Тинсдейл?
Шон замръзна. Да признаеш пред майка си, беше едно, но да говориш с ченгетата, в общността се възприема по съвсем друг начин.
Алма седна на леглото до него и го погали по челото.
— Давай, миличък — окуражи го тя, — те са свестни. Приятели са на мис Делия. Кажи им кога за последно видя Антоан Тинсдейл.
— В нощта, когато го отвлякоха.
— Благодаря ти — каза майка му и прехвърли топката обратно в нашето поле само с едно кимване към нас.
— Кой го отвлече? — попитах аз.
— Две ченгета. Прибраха го на пресечката на Сто тридесет и шеста улица и Амстердам Авеню.
— Откъде знаеш, че са били ченгета? — попитах.
— Сложиха му белезници. Първо от колата слезе само един мъж и си поговори с него, а след това Тин Мен каза: „Ей, чакайте малко…“, все едно не искаше да тръгва с тях. Тогава обаче дойде и шофьорът, сложи му белезници и дамата го накараха да се качи отзад в колата им.
— Полицейска кола ли беше? — попитах аз.
— Нямаше знаци. Беше черен джип.
— Каква марка и модел?
— Не знам. Беше тъмно и познах, че е джип по формата, но това е всичко.
— Видя ли как изглеждаха онези двама мъже?
— Бяха бели.
— Можеш ли да ги опишеш?
— Просто двама най-обикновени мъже с костюми. Бяха високи, но не много, не чак колкото баскетболисти от NBA. Само това видях, не бях достатъчно близо, за да видя повече.
— Мислиш ли, че ако ти покажем малко снимки, ще можем да опресним паметта ти? — попитах го аз.
— Не си спомням нищо — отвърна Шон. — Вече ви казах, не видях лицата им.
— С теб имаше ли някой друг, който може да е видял повече? — попита Кайли.
Момчето замълча и погледна към майка си, която също, изглежда, беше изчерпала решимостта си да изпълнява гражданския си дълг.
— Детективи — каза Алма, — синът ми бе откровен с вас. Каза ви, че в нощта, когато господин Тинсдейл е изчезнал, е видял двама полицаи да го арестуват. Това със сигурност не е изглеждало като престъпление за Шон, затова и не е докладвал за него досега. Това е всичко, което знае. Ако някой друг е видял нещо, то този човек може доброволно да се свърже с вас така, както го направи синът ми. Имате ли някакви други въпроси?
— Не, госпожо Хуукс. И двамата бяхте крайно полезни за нас. Ако се сетите за още нещо, моля, обадете ми се — казах аз и бръкнах в джоба си за визитна картичка. Ръката ми напипа хартиен плик. Точно преди да изляза от офиса, бях решил да разпечатам няколко снимки от полицейските албуми. Четири от тях бяха на случайни бели престъпници на средна възраст, които бях събрал от случаите, по които работех. Другите две бяха тези, които младият Шон Хуукс се надявах да посочи. Извадих визитката си и я подадох на госпожа Хуукс.
— Това не е необходимо — каза тя и ми я върна. — Ако се сетя за още нещо, ще се обадя на вашия началник.
Нашият началник? Нямаше как да не се възхитя на Алма Хуукс. Жената яростно защитаваше сина си и веднага щом той ни беше съобщил това, което можеше, тя ни освободи с краткото напомняне, че двамата с Кайли отговаряхме пред приятелката й мис Делия.
Пъхнах визитната картичка обратно в джоба си, до плика със снимките на двамата най-вероятни заподозрени — Донован и Бойл.