Вратата на колата се отвори и аз се изправих.
— Спиш по време на работа? — каза Кайли, докато се качваше отпред, след което ми подаде картонена чаша.
— Мисля по време на работа.
Отворих капачето и оставих аромата на прясното кафе да проникне до мозъка ми.
— И измисли ли нещо, което си струва да бъде повторено на глас?
— Да, мисля, че имаме нещо — казах аз и отпих първата си глътка. — Не, знам, че имаме нещо.
Върнах капачето на мястото му и запалих двигателя.
— Сериозно ли говориш? Имаш ли сериозно доказателство, което да свърже Кейси и Бел с някое от тези престъпления?
— Нямам — отвърнах аз. — Но познаваме един човек, който има.
— И двамата ли го познаваме?
— Да, и двамата, госпожичке — казах аз и направих обратен завой на изток по Четиридесет и втора улица. — И двамата го познаваме.
75.
В пет часа сутринта прелетяхме през града и стигнахме до апартамента на Хортън ла Фльор на Източна осемдесет и четвърта улица само за десет минути. Позвъних на звънеца на апартамент 1А и отстъпих крачка назад.
— Едно позвъняване няма да свърши работа с това старо копеле — каза Кайли. — Натисни звънеца продължително, докато отвори.
Направих го. Ла Фльор обаче не излезе.
— Премести се — нареди Кайли и започна да натиска всеки от бутоните на таблото при входа. Някой ни пусна да влезем и тя влетя в коридора като хала, спря пред апартамент 1А и заблъска по вратата.
— Градска полиция на Ню Йорк! — извика тя.
— Имате ли заповед? — изкрещя Ла Фльор отвътре.
— Не ми трябва заповед. Имам си крак. И ако не отворите тази врата, ще я отворя аз!
Аз не бих се справил със ситуацията точно по този начин, но нейният подход проработи. Ла Фльор отвори вратата и препречи входа с кльощавото си тяло. Отзад се влачеше бутилката с кислород.
— Какво, по дяволите, искате сега? — изпищя той, стисна зъби и всичките му мускули се напрегнаха. — Убиец ли търсите? Намерихте го, госпожичке! Ето ме! Аз го направих. Аз ги убих всичките. Давайте, арестувайте ме! Хайде, арестувайте ме или се махайте оттук!
В подобна ситуация някои ченгета можеше и да отстъпят, но не и Кайли. Не и точно сега.
— Няма да ходим никъде — каза тя. — Имаме въпроси, на които можете да отговорите тук или да замъкнем жалкия ви задник до управлението.
— Вече ви казах, че нямам какво повече да кажа. Някога чували ли сте за правото да мълчиш? Това е една от свободите, заради които бях прострелян, затова махайте се от тук!
— Сложи му белезници, Зак. Ще го отведем.
— Добре, добре… — каза Ла Фльор и измърмори някаква ругатня под носа си. — Какво искате?
— Искаме да чуем записа — каза тя.
Външно Ла Фльор приличаше на човек, който е по-вероятно да видиш да се тътри из коридорите на някой старчески дом, но мозъкът му работеше бързо и ясно и определено беше подготвен за схватката с Кайли.
— Какъв запис търсите? — попита невинно той. — Онзи, на който Себастиан Кат си признава, че е убил жена ми? Нямам копие от него. А защо не го свалите от „Ю Тюб“?
— Говоря за записа, който сте направили, когато сте сложили бръмбари в апартамента на Кат.
— Аз? — ококори се Ла Фльор. — Да съм сложил бръмбари? — Изглеждаше изненадан, почти ужасен от подобно обвинение. — Сигурно е станала някаква грешка. Никога не съм правил никакви записи, така че, ако нямате повече въпроси, мисля да се връщам в леглото си. Пожелавам ви приятен живот.
— Вижте — спря го Кайли, — разбираме защо не искате да ни помогнете да хванем човека, който е убил Кат.
— Разбирате ли? — излая той в отговор. — Тогава защо, по дяволите, се върнахте?
Кайли реши да разкрие картите пред Ла Фльор.
— Защото човекът, не, онези двама души, които са убили Себастиан Кат, възнамеряват да убият една невинна жена — невинна, също като съпругата ви. Хати е загинала, защото е направила правилното нещо, и ако знаеше, че вие ни пречите да заловим двама убийци, сигурна съм, че би измъкнала кислородната тръбичка от проклетия ви нос!
Хортън се закашля и не можа да се спре.
— Добре ли сте? — попита Кайли.
— Не.
Той се отмести от прага, повличайки кислородната бутилка след себе си обратно в стаята. След това седна до масата, която му служеше едновременно за хранене и като бюро.