— Както и да е — каза мис Марпъл, погледна часовника на стената и реши, че ще си легне рано, — когато човек мисли за нещо преди да заспи, нерядко в съня му хрумва нещо. И сега може да стане така.
— Добре ли спахте? — попита Чери рано на следващата сутрин и сложи подноса с чая до лакътя на мис Марпъл.
— Сънувах любопитен сън — отговори мис Марпъл.
— Кошмар?
— Не, не. Нищо такова. Разговарях с един човек, когото не познавах добре. Просто разговарях. Когато го погледнах след малко, видях, че това изобщо не е онзи човек, а някой друг. Много странно.
— В сънищата често стават такива объркани неща — каза Чери.
— Това ми припомни нещо… По скоро един човек, когото познавах. Би ли ми поръчала едно такси от „Инч“? Да дойде тук в единадесет и половина.
„Инч“ бе част от миналото на мис Марпъл. Някога мистър Инч беше собственик на едно такси, а след смъртта му го наследи неговият син, „младият Инч“, тогава на четиридесет и четири, който направи автосервиз и купи още две стари коли. След неговата смърт гаражът се сдоби с нов собственик. После се казваше „Пипе Карз“, „Таксита Джеймс“ и „Коли под наем Артър“, но старите жители на селото винаги говореха за „Инч“.
— Няма да ходите до Лондон, нали?
— Не, няма да ходя до Лондон. Вероятно ще обядвам в Хасълмиър.
— Сега пък какво ви е хрумнало? — попита Чери подозрително.
— Искам да се срещна с една личност, но да стане така, сякаш е напълно случайно — отговори мис Марпъл.
— Няма да е много лесно, но се надявам да се справя.
Таксито дойде точно в единадесет и половина. Мис Марпъл каза на Чери:
— Обади се моля те на този номер и попитай дали мисис Андерсън си е у дома. Ако тя сама вдигне телефона или ако те попитат коя си, кажи, че си секретарката на мистър Бродриб и че той иска да разговаря с нея. Ако я няма попитай кога ще се прибере вкъщи.
— И после какво?
— Попитай в кой ден от следващата седмица ще може да се срещне с мистър Бродриб в кантората му в Лондон. След като ти каже, запиши го някъде и затвори.
— Какви неща измисляте само! Защо е всичко това? Защо трябва точно аз да се обаждам?
— Паметта е странно нещо — отговори мис Марпъл. — Понякога човек си спомня гласове, които не е чувал от много години.
— Аха. И тази мисис… как й беше името… никога не е чувала моя глас, така ли?
— Именно. Точно затова искам ти да се обадиш.
Чери изпълни заръката. Научи, че мисис Андерсън е излязла по магазините, но ще си бъде вкъщи за обяд и през целия следобед.
— Е, това улеснява нещата — каза мис Марпъл. — Дойде ли таксито? Добре. Здравей Едуард — поздрави тя шофьора, чието име всъщност беше Джордж. — Ето къде искам да отида. Предполагам, че няма да отнеме повече от час и половина, нали?
След това потеглиха.
ГЛАВА 4
Естер Уолтърс
Естер Андерсън излезе от супермаркета и се запъти към колата си. Помисли си, че да намериш място за паркиране става по-трудно с всеки изминат ден. Сблъска се с някаква възрастна жена, която леко накуцваше и вървеше срещу нея. Извини й се, но старицата възкликна:
— Но да, наистина! Вие сте Естер Уолтърс, нали? Мисис Уолтърс, може би не ме помните? Джейн Марпъл. Запознахме се на остров Сен Оноре, в хотела… О, доста време мина… Година и половина…
— Мис Марпъл! Разбира се, че ви помня. Радвам се, че ви виждам!
— Аз също. Ще обядвам с приятели недалеч оттук, но на връщане отново ще мина през Олтън. Вкъщи ли ще си бъдете следобед? Колко бих се радвала да си поговорим! Човек не среща всеки ден стари приятели!
— Да, разбира се. Заповядайте по всяко време след три часа.
Срещата беше уговорена.
„Старата Джейн Марпъл! — каза си Естер Андерсън и се усмихна мислено в себе си. — Изобщо не очаквах да я видя. Мислех, че вече е умряла.“
Мис Марпъл натисна звънеца на вратата на Уинслоу Лодж точно в 15:30 часа. Естер й отвори и я покани да влезе.
Мис Марпъл седна на посочения й стол изпълнена с вълнение както винаги, когато бе леко притеснена. Или поне когато така изглеждаше на пръв поглед. В този случай вълнението й беше заблуждаващо, защото всичко бе станало точно както се бе надявала.
— Толкова се радвам, че ви виждам! — каза тя на Естер. — Толкова много се радвам, че ви виждам отново! Знаете ли, струва ми се, че на този свят се случват много странни неща. Надяваш се да срещнеш някого и си съвсем сигурен, че ще го срещнеш… Само че времето минава и когато наистина го срещнеш, изненадата е толкова голяма…
— И си казваш, че светът е малък, нали? — прекъсна я Естер.
— Да, наистина… И ми се струва, че има нещо в това… Искам да кажа, светът изглежда ужасно голям и Карибско море е на такова огромно разстояние от Англия… Разбира се, бихме могли да се срещнем навсякъде… В Лондон, в „Харъдс“, в някой автобус или на гарата… Има толкова много възможности!