— А мис Клотилд не е странна, така ли?
— О, не. Тя е умна. Знае латински и гръцки, струва ми се. Искала да учи в университета, но нямало как, защото е трябвало да се грижи за майка си, която дълго време била инвалид. Мис Клотилд беше много привързана към мис, как й беше името? Не помня. Много я обичаше и се грижеше за нея като за родна дъщеря. И тогава отнякъде се появи този младеж… Той пък как се казваше? Майкъл, ако не се лъжа… И един ден това момиче изчезна, без да каже дума на никого. Не знам дали мис Клотилд е знаела, че момичето е било бременно…
— Но вие знаехте, така ли? — попита мис Марпъл.
— Виждате ли, аз имам голям опит. Винаги мога да позная, когато едно момиче е в такова състояние… Личи си отдалеч. И не само по тялото… личи си и по погледа, от начина, по който ходи или сяда… Понякога им прилошава и им се завива свят… Да, помислих си, че е бременна. Мис Клотилд трябваше да отиде, за да разпознае трупа. Това я съсипа, наистина! Със седмици след това не приличаше на себе си. Много обичаше това момиче.
— А сестра й? Мис Антея?
— Странно, струва ми се, но имах чувството, че е доволна… Да, доволна. Неприятно, нали? Дъщерята на Плъмър, фермера, изглеждаше така… Винаги ходеше да гледа, когато колеха прасетата… Доставяше й удоволствие… какво ли няма под слънцето…
Мис Марпъл се сбогува, видя, че й остават още десет минути, и реши да се отбие в пощата. Пощата и универсалният магазин на Джослин Сейнт Мери бяха на самия пазарен площад.
Мис Марпъл влезе, купи няколко пощенски марки, разгледа картичките и книгите, изложени за продан. Зад щанда седеше една жена на средна възраст с доста кисела физиономия. Тя помогна на мис Марпъл да извади една книга от рафта.
— Понякога не могат да се извадят лесно — каза тя. — Хората не ги поставят на мястото им както трябва.
Бяха сами. Мис Марпъл погледна с неодобрение корицата на книгата — гола жена с окървавено лице и наведен над нея зловещ убиец с кървав нож в ръка.
— Наистина не харесвам тези ужаси, които пишат в днешно време.
— Понякога отиват твърде далеч в оформлението на кориците, нали? — каза киселата госпожа. — Не на всички това допада. Струва ми се, че в наши дни и без това има прекалено много насилие.
Мис Марпъл извади още една книга. Заглавието беше: „Какво се случи с малката Джейн“.
— О, Боже! — възкликна тя. — В какъв тъжен свят живеем!
— О, да. Така е. Онзи ден четох във вестника… Някаква жена оставила бебето си пред супермаркета и някаква жена го взела. Ей така, без да знае защо. После полицията я заловила. И всички казват едно и също, независимо дали са откраднали нещо от супермаркета или са задигнали живо бебе — не знаели какво ги било прихванало!
— Може би някои наистина не знаят — каза мис Марпъл.
Киселата дама доби още по-кисел вид.
— Не мога лесно да повярвам в такова нещо, честен кръст!
Мис Марпъл се огледа. Пощата все още беше празна. Тя се приближи до прозореца.
— Ако не ви затруднявам, бих искала да ви попитам нещо — каза мис Марпъл. — Направих нещо много глупаво. Напоследък правя толкова много грешки… Този колет беше предназначен за една благотворителна организация… Понякога изпращам детски дрешки, пуловерчета… Направих колета и го изпратих и едва тази сутрин ми дойде наум, че написах погрешен адрес. Може би не записвате адресите на колетите, които се изпращат оттук, но си помислих, че може би ще си спомните нещо… Трябваше да адресирам колета до „Докярд енд Темз Сайд Уелфеър Асосиейшън“.
Киселата дама я погледна със съчувствие, трогната от безпомощността, разсеяността и смущението й.
— Вие ли го донесохте?
— Не, не аз. Отседнала съм в „Старата господарска къща“… една, от сестрите, мисис Глин, обеща тя или някоя от тях да го изпратят… Много мило от нейна страна…
— Нека помисля… Трябва да е било във вторник, нали? Не го донесе мисис Глин, а най-малката сестра, мис Антея.
— Да, да. Трябва да е било във вторник…
— Спомням си много добре. Голяма кутия и доста тежка… Но колетът не беше адресиран до асоциацията, която споменахте… Не си спомням подобно нещо. Беше адресиран до преподобния Матюс от някаква организация за събиране на детски и женски вълнени дрехи… „Ийст Хам“, ако не се лъжа.
— О, да! — възкликна мис Марпъл и плесна доволно с ръце. — Каква добра памет имате! Сега разбирам как е станало! За Коледа изпратих колет на „Ийст Хам“ в отговор на специална тяхна молба за плетени дрехи, така че съм преписала в бележника си този адрес, вместо другия. Бихте ли го повторили?
Мис Марпъл го записа в малкия си бележник.
— Боя се, че колетът е заминал…
— О, да, разбира се… Но мога да им пиша и да им обясня грешката. Ще ги помоля да изпратят колета на другия адрес… Много ви благодаря!