— Боже мой! Нима не е добре?
— Поне тя казва, че не е. Аз обаче не виждам какво може да й има. Твърди, че я боляло гърлото, имала чувството, че щяла да вдигне температура. Това са глупости, според мен.
— О, много съжалявам — каза мис Марпъл. — Мога ли да помогна с нещо? Да я наглеждам, ако трябва?
— На ваше място не бих се занимавала с нея — отговори мисис Райзли-Портър. — Ако питате мен, всичко това са преструвки.
Мис Марпъл още веднъж я погледна недоумяващо.
— Младите момичета са много глупави. Винаги се влюбват! — не преставаше мисис Райзли Портър.
— Емлин Прайс? — попита мис Марпъл.
— О, значи и вие сте забелязали? Имам чувството, че вече здравата са лапнали. Все едно, този младеж никак не ми е приятен. От онези дългокоси студенти, знаете ги… Които ходят по демонстрации и такива неща… А как да се справям аз? Кой ще се грижи за мен? Кой ще ми събира багажа, кой ще го изнася навън? Ужас! А съм платила за цялата екскурзия и за всичко останало.
— Но тя беше толкова внимателна към вас — отбеляза мис Марпъл. — Помислих си…
— Не и през последните един-два дни. Младите момичета не могат да разберат, че когато човек стигне до средна възраст, има нужда от малко помощ. Дошла им е някаква абсурдна идея… на Джоана и на този Прайс, искам да кажа, да отидат на някакво възвишение на седем или осем мили от тук.
— Но ако я боли гърлото и има температура…
— Ще видите, че веднага щом автобусът завие зад ъгъла, болното гърло ще оздравее и няма да има никаква температура — каза мисис Райзли-Портър. — Мила моя, вече трябва да се качваме. Довиждане, мис Марпъл. Приятно ми беше да се запозная с вас. Жалко, че няма да продължите с нас.
— Аз също съжалявам — каза мис Марпъл, — но вече не съм така млада и енергична, като вас, мисис Райзли-Портър, и след всичко, което се случи през последните няколко дни, след този шок, чувствам, че трябва да си почина поне двадесет и четири часа.
— Е, добре. Надявам се някога да се видим отново. Те стиснаха ръцете си и мисис Райзли-Портър се качи в автобуса.
Един глас зад гърба на мис Марпъл каза:
— Прав й път.
Тя се обърна и видя Емлин Прайс.
— Това се отнасяше за мисис Райзли-Портър, така ли?
— Да. За кого другиго?
— Съжалявам, че Джоана не се чувства добре тази сутрин.
Емлин Прайс отново се усмихна.
— Ще оздравее — каза той, — веднага щом автобусът се скрие зад ъгъла.
— Така ли? Да не би да искате да кажете, че…
— Да, искам да кажа, че на Джоана наистина й дойде до гуша от леля й и навика й да я командва непрекъснато.
— Значи и вие няма да продължите с автобуса?
— Няма. Ще останем тук още няколко дни. Ще се поразходим наоколо, ще поскитаме из възвишенията. О, мис Марпъл, не гледайте така неодобрително. Вие всъщност не ни укорявате чак толкова, нали?
— Е — отговори мис Марпъл, — и в моята младост се случваха подобни неща. Наистина, измисляха се други оправдания и ни бяха позволени далеч по-малко неща…
Приближиха се полковник Уокър и жена му и сърдечно се здрависаха с мис Марпъл.
— Колко приятно ни беше да се запознаем с вас и да си говорим за цветя — каза полковникът. — Предполагам, че вдругиден ни чака истинско удоволствие, ако не се случи още нещо. Колко тъжна злополука! Според мен това беше злополука. Малко прекалено беше да се отлага предварителното следствие.
— Изглежда странно — каза мис Марпъл, — че никой не си призна да е бил горе на върха… Ако някой е бутнал камъка случайно, искам да кажа…
— Но това е естествено — отговори полковник Уокър. — Ако си признае, веднага ще го обвинят. Никой не би казал такова нещо. Е, довиждане. Ще ви изпратя да си присадите от магнолията и онази махония джаионика… Макар че не съм сигурен, че там, където живеете, ще виреят добре.
След това те също се качиха в автобуса. Мис Марпъл се обърна и видя професор Уонстед да маха на заминаващите. Излезе мисис Сандборн, сбогува се с мис Марпъл и също се качи на автобуса. Мис Марпъл улови професор Уонстед за ръката.
— Искам да поговоря с вас — каза му тя. — Можем, ли да отидем на някое спокойно място?
— Да. Нека отидем там, където бяхме онзи ден.
— Онази веранда наистина беше приятна.
Те завиха зад ъгъла. Чу се весело изсвирване на клаксон и автобусът потегли.
— Ще ми се — каза професорът — да не бяхте останали тук. — Той я изгледа остро. — Защо го направихте? Защото се чувствате уморена, или заради нещо друго?
— Заради нещо друго — отговори мис Марпъл. — Не се чувствам особено уморена, макар че това е много добро оправдание за човек на моята възраст.
— Имам чувството, че трябва да остана тук, за да следя да не ви се случи нещо.