— Не — каза мис Марпъл. — Наистина няма нужда от това. Трябва да направите нещо друго.
— Какво? — погледна я той. — Научихте ли нещо определено или имате само догадки?
— Мисля, че зная нещо определено, но трябва да се уверя напълно. Има някои неща, които не мога да направя сама. Мисля, че вие ще можете да ми помогнете, защото имате връзка с властите.
— Искате да кажете Скотланд Ярд, местната полиция и Управлението на затворите на Нейно величество?
— Да. Едното или всичките. Може да се наложи да се влезе във връзка и с министъра на вътрешните работи.
— Наистина ви хрумват странни неща! Е, а какво трябва да направя?
— Най-напред искам да ви дам един адрес.
Мис Марпъл извади бележника си, откъсна една страница и му я подаде.
— Какво е това? А, да. Известна благотворителна организация, както виждам.
— Една от най-добрите, струва ми се. Има голяма полза от нея. Събират дрехи, детски, женски, палта, пуловери, такива неща.
— Да не би да искате и аз да им изпратя нещо?
— Не, не. Не ви призовавам към благотворителност. Искам да се заемете с нещо, свързано с това, което правя. С това, което двамата правим.
Какво е то?
— Искам да разпитате за един колет, изпратен от тукашната поща преди два дни.
— Кой го е изпратил? Вие ли?
— Не — отговори мис Марпъл. — Но казах, че съм аз.
— Как така?
— Много просто — обясни тя с лека усмивка. — Отидох в пощата и обясних, че съм доста разсеяна и че съм помолила някой да изпрати колета вместо мен, но съм написала друг адрес като истинска глупачка. Бях много разтревожена заради това. Служителката много любезно ми обясни, че си спомня колета, но че той е бил адресиран не до организацията, която споменах, а до тази, чийто адрес ви дадох сега. Обясних колко глупаво съм постъпила като съм допуснала да сгреша така и да напиша другия адрес, на който понякога също изпращам колети. Тя ми каза, че е твърде късно да се направи каквото и да било, защото, естествено, колетът вече бил заминал. Казах й, че няма значение, защото ще пиша на благотворителната организация, която го е получила, и ще обясня, че е станала грешка. Ще ги помоля да го препратят на истинския получател.
— Доста сложни обяснения.
— Е — каза мис Марпъл, — все нещо трябваше да кажа, нали? Нямам намерение да правя всичко това. Вие ще се заемете. Трябва да научим какво е имало в колета. Не се съмнявам, че ще намерите начин да го направите.
— А възможно ли е вътре да пише кой всъщност го е изпратил?
— Не мисля. Може да има листче, на което е написано: „От приятел“, или може да има фиктивно име и адрес… например мисис Пипин, „Уестбърн Гроув“ номер четиринадесет, а когато някой реши да провери, се оказва, че на този адрес изобщо не живее такъв човек.
— Аха. Няма ли и други възможности?
— Много малко вероятно е, но не е изключено, да има листче, на което пише: „От мис Антея Брадбъри-Скот“.
— Тя ли…
— Тя занесе колета в пощата — каза мис Марпъл.
— Вие ли я помолихте да го направи?
— О, не — отговори мис Марпъл. — Не съм молила никого да изпраща каквото и да било. Видях я как го носи към пощата, когато разговаряхме с вас онзи ден.
— И след това отидохте до пощата и казахте, че колетът е ваш.
— Да — отговори мис Марпъл. — Това, разбира се, беше лъжа. Но пощенските служители обикновено са доста внимателни и исках да разбера къде е бил изпратен.
— Искали сте да разберете дали колетът е бил изпратен и по-специално, дали е бил изпратен от някоя от сестрите… или от мис Антея?
— Знаех, че го е изпратила мис Антея — каза мис Марпъл, — защото я видях.
— Е — каза професор Уонстед и прибра листчето в джоба си, — ще задвижа нещата. Смятате ли, че в този колет има нещо интересно?
— Да, наистина. Съдържанието му може да се окаже доста важно.
— Не издавате лесно тайните си, както виждам — отбеляза професор Уонстед.
— Но това не са тайни — отвърна мис Марпъл. — Това са само възможности, които трябва да проуча. Човек не бива категорично да твърди едно или друго, без да е напълно сигурен.
— Това ли е всичко?
— Мисля… Мисля, че този, който се занимава с подобни неща, трябва да бъде предупреден, че може да бъде открит втори труп.
— Това свързано ли е с престъплението, с което се занимаваме ние? Престъпление, извършено преди толкова години?
— Да — отговори мис Марпъл. — Напълно съм сигурна в това.
— Още един труп казвате. Чий труп?
— Е — каза тя, — засега това е само предположение.
— А предполагате ли къде все пак може да е този труп?
— О, да. Сигурна съм, че знам къде е трупът, но преди да мога да ви кажа, ми е необходимо още малко време.