— Какъв е този труп? На мъж? На жена? На дете? На момиче?
— Нали е изчезнало още едно момиче? — отговори мис Марпъл. — На име Нора Брод. Изчезнало е много отдавна и повече никой не е чувал за него. Струва ми се, че трупът й е на едно място.
Професор Уонстед я изгледа.
— Знаете ли, колкото повече ви слушам, толкова по-малко ми се ще да ви оставя тук сама — каза той. — Всичките тези предположения и догадки… ако извършите нещо необмислено… — той замълча.
— Смятате, че са глупост? — попита мис Марпъл.
— Не, не исках да кажа това. Може би знаете твърде много, а това може да е опасно… Мисля, че ще е по-добре ако остана тук, за да ви предпазя от…
— Не, няма да е по-добре — каза мис Марпъл. — Трябва да отидете в Лондон, за да се заемете с другото.
— Говорите, сякаш вече знаете много неща, мис Марпъл.
— Мисля, че наистина знам много неща. Но трябва да съм напълно сигурна.
— Да, но ако се уверите наистина, това може да се окаже последното нещо, в което ще бъдете сигурна. Не желая да има трети труп. Вашият!
— О, не очаквам да се случи нищо такова — каза тя.
— Ако някои от догадките ви се окажат верни, не е изключено да бъдете изложена на опасност. Подозирате ли определен човек?
— Мисля, че зная нещо за един човек. Но трябва да разбера… Трябва да остана тук. Веднъж ме попитахте дали наистина мога да долавям злото във въздуха. Да, злото наистина витае наоколо. Във въздуха се носи нещо зло, някаква опасност, ако предпочитате… нещастие, страх… Трябва да направя нещо… Най-доброто, на което съм способна. Но възрастна жена като мен не е в състояние да направи много…
Професор Уонстед започна да брои тихо:
— Един, двама, трима, четирима…
— Какво броите? — попита мис Марпъл.
— Хората, които тръгнаха с автобуса. Предполагам, че те не ви интересуват, след като не тръгнахте с тях, а останахте тук.
— А защо да ме интересуват?
— Защото казахте, че мистър Рафиъл ви е изпратил с тази екскурзия, с този автобус и в къщата на сестрите с определена цел. Много добре тогава. Смъртта на Елизабет Темпъл е свързана с хората от групата. Оставането ви тук е свързано с къщата на сестрите.
— Не сте съвсем прав — каза мис Марпъл. — Между двете неща има известна връзка. Имам нужда да науча още някои неща.
— Смятате ли, че ще можете да накарате някой да ви ги каже?
— Струва ми се, че да. Ако не тръгнете скоро, има опасност да изпуснете влака.
— Пазете се — каза професор Уонстед.
— Това и смятам да правя — отговори мис Марпъл. Вратата на хотела се отвори и навън излязоха две жени. Мис Кук и мис Бароу.
— Здравейте — каза професор Уонстед. — Мислех, че сте заминали с групата.
— Променихме решението си в последния момент — отговори мис Кук весело. — Разбрахме, че тук има много приятни за посещения места, а има едно-две неща, които много искам да видя. Една църква с много необикновен саксонски фронтон само на няколко мили оттук. Много лесно се стига до нея с местния автобус… Виждате ли, не ме интересуват само къщите и градините… Интересува ме и църковната архитектура…
— Мен също — каза мис Бароу. — Освен това ще можем да посетим парка „Финли“, в който има много хубави цветя. Той също не е далеч. Решихме, че ще ни бъде по-приятно, ако останем тук още ден-два.
— В хотела ли ще останете?
— Да. Имахме късмет и си запазихме много приятна стая с две легла. Много по-добра от тази, в която бяхме досега.
— Ще изпуснете влака — напомни мис Марпъл още веднъж.
— Ще ми се да бяхте… — отговори професор Уонстед.
— Всичко ще бъде наред — каза мис Марпъл.
— Толкова мил човек — добави тя, след като той се отдалечи. — Толкова се грижи за мен, сякаш съм старата му леля или нещо такова…
— Преживяхме голямо сътресение, нали? — каза мис Кук. — Може би ще искате да дойдете с нас, когато отидем в църквата „Сейнт Мартин“?
— Много мило, че ме каните — отговори мис Марпъл, — но днес не се чувствам достатъчно силна за подобно нещо. Може би утре ще дойда с вас, ако решите да посетите някое интересно място.
— Е, тогава да тръгваме.
Мис Марпъл им се усмихна и влезе в хотела.
ГЛАВА 20
Догадките на мис Марпъл
След като обядва в хотела, мис Марпъл излезе на терасата, за да изпие кафето си. Тъкмо отпиваше от втората си чаша, когато по стълбите се изкачи една слаба висока жена, доста запъхтяна. Беше Антея Брадбъри-Скот.
— О, мис Марпъл, току-що научихме, че няма да продължите с автобуса в края на краищата. Най-напред мислехме, че ще продължите. Нямахме представа, че смятате да останете тук. Клотилд и Лавиния ме изпратиха, за да ви кажа, че се надяваме да дойдете у дома и да ни погостувате още малко. Сигурна съм, че при нас ще се чувствате по-добре. Тук винаги има толкова много хора, особено в края на седмицата… Така че много ще се радваме, ако… наистина ще се радваме… ако се върнете при нас.