— О, не. Никога нищо сериозно. Понякога изпада в нервни пристъпи. Изведнъж решава, че някой човек не й харесва… Не обича да се говори прекалено много за някои… не знам. Понякога си мисля, че ще е по-добре да продадем тази къща и да заминем оттук.
— Сигурно е много потискащо и за вас — каза мис Марпъл. — Искам да кажа, да живеете с толкова много спомени от миналото…
— Разбирате това, нали? Виждам, че сте разбрали… Няма как. Не можем да не мислим за онова мило и хубаво дете. Беше ми като дъщеря. Беше дъщеря на най-добрите ми приятели. И много интелигентна. Умно момиче. Рисуваше много хубаво. Много добре се справяше на уроците по рисуване и моделиране. Обичаше да моделира. Много се гордеех с нея. И тогава… това проклето увлечение, този ужасен, душевноболен младеж…
— Имате предвид сина на мистър Рафиъл, нали? Майкъл Рафиъл?
— Да. Изобщо да не беше идвал тук! Просто се оказа, че е дошъл в нашия край, и мистър Рафиъл предложи да го поканим на обяд. Знаете ли, той можеше да бъде много чаровен, но винаги е бил с лошо поведение… Лежал е в затвора два пъти, имал е много неприятни истории с момичета… И през ум не ми беше минало, че Верити… Просто се беше увлякла. Предполагам, че това е нормално за момиче на нейната възраст. Просто си беше загубила ума по него. Твърдеше, че не е виновен за това, което му се е случило. Знаете какво може да каже едно момиче. „Всички са против него“ — така говорят до една. Всички били против него, никой не го разбирал… О, омръзнало ми е да слушам подобни неща! Не може ли някой да вразуми младите момичета?
— Наистина имат нужда от повече разум — каза мис Марпъл. — Съгласна съм с това.
— Не искаше и да чуе какво й говоря — продължи Клотилд. — Опитах се да го държа настрана от къщи. Казах му повече да не идва при нас. Разбира се, това беше много глупаво. После си дадох сметка. Тя просто започна да се среща с него навън. Не зная къде. Вероятно на много места. Чакал я е с колата си на уговорено място и я изпращаше дотук късно през нощта. Веднъж или два пъти не се прибра през цялата нощ. Опитах се да им кажа, че всичко това трябва да спре, че трябва да престанат, но не искаха и да ме чуят. Всъщност, не съм и очаквала от него, че ще послуша.
— Верити имаше ли намерение да се омъжи за него? — попита мис Марпъл.
— Не, не мисля, че се е стигнало чак до там. Не мисля, че той е искал да се жени. Едва ли е и помислил за подобно нещо.
— Много съжалявам — каза мис Марпъл. — Доста страдания трябва да сте преживели.
— Да… най-лошото беше, когато трябваше да разпозная трупа. Това стана известно време след като… след като тя изчезна оттук. Естествено, мислехме си, че тя е избягала с него и че рано или късно ще ни се обади. Знаех, че полицията гледаше на изчезването й доста сериозно. Повикаха Майкъл за да го разпитат, и разказът му изглежда доста се е отличавал от думите на местните хора.
След това я откриха. Доста далеч от тук. На около тридесет мили. В някаква канавка, затрупана с камъни, на място, където почти никой не ходи. Да, трябваше да отида в моргата и да разпозная тялото. Зловеща гледка! Каква жестокост, каква сила беше използвана! Защо му е било да прави това? Не е ли било достатъчно, че я е удушил? С нейния собствен шал. Не мога… не мога повече да говоря за това… не издържам повече, просто не издържам…
По бузите й изведнъж се затъркаляха сълзи.
— Съчувствам ви — каза мис Марпъл. — Много, много съжалявам за случилото се.
— Вярвам ви — каза Клотилд и изведнъж я погледна. — И не знаете най-лошото!
— Как така?
— Не знам… не знам… Антея…
— Какво общо има Антея?
— Беше много странна по онова време. Струва ми се, че изпитваше ревност. Изведнъж се обърна срещу Верити. Гледаше я, сякаш я мразеше. Понякога си мислех… Мислех си, че може би… о, не, ужасно е дори да си спомня за това, човек не може да мисли такива неща за родната си сестра… Знаете ли, веднъж тя се нахвърли върху човек… Понякога изпада в такива пристъпи на гняв. Чудех се дали не би могло… О! Не бива да говоря така! И дума не може да става за подобно нещо. Моля ви, забравете думите ми. Няма нищо вярно в това, нищо вярно! Но… все пак тя не е съвсем нормална. Трябва да се примирим с това. Когато беше съвсем малка, се случиха някои особени неща… с животни… Имахме папагал. Този папагал можеше да казва някои неща… глупави неща, като всички папагали. Тя му изви врата и оттогава отношението ми към нея някак си се промени… Просто не мога да й се доверя повече. Никога след това не съм се чувствала сигурна с нея. Никога не съм… О, Боже! Аз също ставам истерична!
— Хайде, скъпа, не мислете повече за тези неща — каза мис Марпъл.
— Не, не мога. Ужасна е мисълта, че Верити е мъртва. Убита по този ужасен начин… Поне други момичета няма да пострадат от него… Получи доживотна присъда. Още е в затвора и няма да го пуснат, за да причини злини и на други хора. Макар че се чудя защо не го вкараха в някое заведение за душевноболни… намалена вменяемост или както там го наричат. Трябваше да отиде да се лекува, защото съм сигурна, че не може изобщо да отговаря за постъпките си.