— Поели сте голям риск, мис Марпъл.
— Надявах се да се случи най-доброто — отговори мис Марпъл. — Човек не може да преживее живота си, без да поема известни рискове, когато това се налага.
— Между другото, предположението ви за колета, изпратен на благотворителната организация, се оказа напълно вярнО. В него имаше чисто нов мъжки пуловер с поло яка на червени и черни квадрати. Твърде очебиещ. Кое ви накара да се замислите за него?
— Е — отговори мис Марпъл, — не беше трудно да разбера за какво става дума. Джоана и Емлин Прайс казаха, че на върха са видели човек с такъв биещ на очи пуловер и ми стана ясно, че целта е била именно той да бъде забелязан. Следователно след това не би могло да се скрие някъде наоколо, или да си остане сред вещите на този, който е бил облечен с него. Всъщност има само един сигурен начин да се отървете от нещо подобно. Това е пощата. Никак не е трудно да изпратиш някаква дреха на благотворителните организации. Помислете си само колко биха се зарадвали хората, които събират зимни дрехи за бедните, на един съвсем нов вълнен пуловер… Единственото, което трябваше да направя, беше да открия адреса, на който е изпратен.
— И вие попитахте за това в пощата? — министърът на вътрешните работи изглеждаше малко изненадан.
— Не направо, разбира се. Наложи се да се направя на разсеяна и смутена и да обясня, че съм изпратила някакви дрехи на погрешен адрес. След това помолих да ми кажат къде е изпратен колетът, донесен в пощата от любезната ми домакиня, а пощенската служителка направи всичко възможно, за да си го спомни. Обясни ми, че колетът не е бил адресиран до организацията, на която съм искала да го изпратя, и ми каза адреса, който беше видяла. Не вярвам да е заподозряла, че се опитвам да науча нещо и че съм нещо повече от стара, изкуфяла бабка, загрижена за колета си.
— Значи сте и актриса, мис Марпъл — каза професор Уонстед. — А кога започнахте да си давате сметка какво се е случило преди десет години?
— В началото загадката ми се струваше много трудна, почти невъзможна за разрешаване. Обвинявах мислено мистър Рафиъл за това, че не ми представи нещата, малко по-ясно. Но сега разбирам, че всъщност е постъпил много мъдро, като не го е направил. Знаете ли, той беше удивително съобразителен и умен човек. Мога да си обясня защо беше такъв голям финансист и толкова лесно печелеше пари. Планираше нещата си съвършено. Подаваше ми нужната информация на всеки етап. Сякаш ме насочваше. Най-напред моите ангели хранители трябваше да се запознаят с външния ми вид. След това трябваше да тръгна на тази екскурзия и да се запозная със спътниците си.
— А подозирахте ли, позволете ми да се изразя така, някой от останалите членове на групата?
— Само доколкото биха могли да са свързани със загадката.
— И не почувствахте злото?
— А, спомняте си това. Не, не мисля, че долавях нещо подобно. Аз не знаех с кого от спътниците си трябва да се свържа, но тя ми се представи.
— Мис Елизабет Темпъл?
— Да. Появата й за мен беше като лъч на фенерче, осветяващ пътя в тъмна нощ. Дотогава, надявам се разбирате, бях така да се каже на тъмно. Имаше някои сигурни неща, по силата на логиката, искам да кажа. Защото мистър Рафиъл беше намекнал за тях. Очаквах да има жертва и да има убиец. Да, именно убиец, защото точно това ни свърза на онзи остров в Карибско море. Там бе извършено убийство, в което и двамата с мистър Рафиъл се оказахме въвлечени, а за мен той не знаеше нищо друго. Значи не можеше да става дума за някакво друго престъпление. И не можеше да става дума за случайно убийство. Очаквах това убийство да е извършено умело от човек, приел злото. Злото, вместо доброто. Освен това беше съвсем ясно, че трябва да очаквам две жертви. Трябваше да има жертва на самото убийство и жертва на несправедливостта. Човек, обвинен в нещо, което не е извършвал. И така, докато мислех за тези неща, аз не знаех нищо определено, докато не се срещнах с мис Елизабет Темпъл. Тя беше много разтревожена; много искрена. Така научих и първата връзка с мистър Рафиъл. Мис Темпъл ми каза за някакво момиче, което познавала и което било сгодено за сина му. Това беше и първият светъл лъч. След това ми каза, че момичето не се е омъжило за него. Попитах я защо и тя ми отговори: „Защото умря“. След това попитах как така е умряла, защо е умряла, а мис Темпъл отговори много прочувствено, много силно, още чувам гласа й, беше като някакъв дълбок камбанен звън, тя каза: „Любов“. След това каза: „Най-страшната дума на света“. Тогава не разбрах какво точно иска да каже с това. Всъщност, най-напред ми мина през ум, че момичето се е самоубило заради някаква нещастна любов. Това се случва често и е много тъжно. Тогава знаех само толкова. Това, както и факта, че самата тя не е тръгнала на тази екскурзия просто за удоволствие. Каза ми, че е тръгнала на „поклонение“. Отиваше някъде или при някого. Тогава още не знаех кой е той, това научих по-късно.