— Какво? Две?
— Да. Аз също не знаех за тях.
Мис Марпъл влезе в кабинета.
— Моите поздравления, мис Марпъл — каза Бродриб и се изправи, за да я посрещне.
— Радвам се, че ви виждам — каза Шустър, докато се здрависваше с нея. — Свършихте чудесна работа.
Мис Марпъл седна с достойнство от другата страна на бюрото.
— Както ви уведомих в писмото си — каза тя, — смятам, че изпълних условията на предложението, направено ми от мистър Рафиъл. Направих това, което се искаше от мен.
— О, да. Зная. Вече научихме. Чухме го от професор Уонстед, от министерството на правосъдието и от полицията. Да, наистина се справихте отлично, мис Марпъл. Поздравяваме ви.
— Боях се — каза тя, — че няма да мога да се справя. В началото ми се струваше много трудно, да не кажа невъзможно.
— Да, наистина. Аз също мислех, че е невъзможно. Как успяхте да се справите, мис Марпъл?
— Е — отговори тя, — струва ми се, че упоритостта решава всичко.
— А сега да поговорим за парите, които са при нас. Сега те са на ваше разположение по всяко време. Бихме искали да знаем дали да ги внесем в банката ви или да потърсим изгоден начин за инвестиране. Това не са малко пари.
— Двадесет хиляди лири — каза мис Марпъл. — Наистина не са малко. За мен това е голяма сума. Изумително голяма — добави тя.
— Ако искате да ви свържем с нашите борсови посредници, може да ви дадат добър съвет за изгодно вложение.
— О, но аз не искам да ги влагам в нищо.
— Но без съмнение би било по-добре…
— Човек на моята възраст няма никакъв смисъл да пести — прекъсна го мис Марпъл. — Смисълът на тези пари… Сигурна съм, че мистър Рафиъл е имал предвид това, е да се насладя на някои неща, които съм мислила, че никога няма да мога да си позволя.
— Да, разбирам ви — каза Бродриб. — Значи желаете да внесем парите в банката ви?
— „Мидълтън Банк“ — каза мис Марпъл, — „Хай стрийт“ Сейнт Мери Мийд.
— Предполагам, че имате спестовен влог там. В него ли да ги приведем?
— Разбира се, че не — каза мис Марпъл. — Ще ги приведете в разплащателния ми влог.
— Не мислите ли, че…
— Мисля, че искам парите да отидат в разплащателния ми влог.
Тя стана, за да си тръгва.
— Можете да поискате съвет от банковия служител, мис Марпъл. Наистина, човек никога не знае дали няма да му потрябва нещо за дъждовен ден…
— В дъждовните дни ми трябва единствено чадърът ми — отговори мис Марпъл.
Тя стисна ръцете на двамата.
— Благодаря ви, мистър Бродриб. И на вас, мистър Шустър. Бяхте много мили с мен.
— Наистина ли искате да внесем парите в разплащателния ви влог?
— Да — отговори мис Марпъл. — Смятам да ги похарча. Смятам да се позабавлявам с тях.
На вратата тя се обърна и се засмя. За миг мистър Шустър, чието въображение беше по-богато от това на мистър Бродриб, си представи как един млад мъж и една млада жена стискат ръката на викария на някакво градинско празненство в провинцията. Само след миг си даде сметка, че това е спомен от собствената му младост. Мис Марпъл му беше напомнила само за миг онова момиче — младо, щастливо, готово да се позабавлява.
— Мистър Рафиъл би искал да се позабавлявам — каза мис Марпъл.
Тя излезе.
— Немезида — каза мистър Бродриб. — Така я наричаше Рафиъл. Не съм виждал човек, който по-малко да прилича на Немезида, а ти?
Мистър Шустър поклати глава.
— Това трябва да е било поредната му шега — каза Бродриб.