Когато се срещнах с него, двамата се заехме да организираме разквартируването и храната в един район, който вече бе достигнал границата на възможностите си. Долових нещо в погледа му — съчувствие?, състрадание?, — но нямах никакво желание да разговарям нито с него, нито с когото и да било. Когато всичко бе уредено, доколкото бе възможно, и се върнах при езерото, вече се свечеряваше. Останките на Джо-Ан ги нямаше. Както и всички останали арестанти, които бяха екзекутирани и погребани без особени церемонии. Запитах се кой ли ги бе погребал. Джо-Ан бе дошъл с нас да погребва мъртвите, но кой ли би извършил същото за него?
Минавайки покрай коневръзите, проверих конете си. Сакаи и Хироши бяха там, хранеха ги, доволни и заради тях, и заради себе си, че щяха да разполагат с още ден-два почивка.
— Може би трябва да тръгнеш утре с владетеля Араи — казах на Сакаи. — С Маруяма пак се озовахме на една и съща страна. Заведи Хироши вкъщи.
— Простете, владетелю Отори — рече той, — но ние бихме предпочели да останем с вас.
— Конете вече са свикнали с нас — намеси се Хироши, потупвайки Шън по късия мускулест врат, докато животното се хранеше лакомо. — Не ме изпращайте обратно.
Бях твърде изморен, за да споря, а и наистина предпочитах да задържа и коня си, и момчето с моите хора. Оставих ги и поех към светилището, чувствайки, че трябва да сторя нещо в знак на почит към смъртта на Джо-Ан и заради ролята, която бях изиграл в нея. Изплакнах устата и ръцете си при водохранилището, помолих да се очистя от скверността на смъртта и после отправих молитва за благословията на богинята, като през цялото време се дивях на себе си. Изглежда, вярвах или във всичко, или в нищо.
Поседях известно време, докато слънцето залезе зад кедрите, вперил поглед в удивително синята вода на езерото. В плитчините плуваха малки сребристи рибки. Размахвайки грамадните си сиви криле, долетя чапла и застина в търпеливата си и безшумна поза, с извърната встрани глава и черни немигащи очи. Изведнъж заби клюн във водата. Рибката се съпротивяваше известно време и после бе погълната.
От запалените огньове на горе се виеше дим и се смесваше с мъглата, която се събираше над езерото. Първите звезди вече се появяваха на небето, което приличаше на перленосива коприна. Тази вечер нямаше да има луна. Вятърът довяваше дъх на зима. Градът припяваше своята вечерна песен на множество люде, които се хранеха. До мен достигна мирис на готвено.
Не чувствах глад; всъщност през по-голямата част от деня неистово ми се повдигаше. Бях се насилил да ям и да пия обилно заедно с Араи и хората му и знаех, че скоро трябваше да отида и да се присъединя към тях отново, да вдигам още тостове за общата ни победа. Но засега го отложих и вместо това се взрях в езерото, което постепенно загуби цвят и стана сиво като небето.
Чаплата, по-мъдра от мен, размаха криле и отлетя към своя дом.
С падането на мрака добих усещането, че вече можех да мисля за Джо-Ан, без да се страхувам, че ще се издам. Дали душата му бе сега с Бог, с Тайния, който виждаше всичко и щеше да съди всички ни? Не вярвах, че такъв бог съществува — ако беше истина, защо изоставяше своите поклонници на страданията, които търпяха Скритите? Ако наистина съществуваше, аз несъмнено вече бях прокълнат да отида в ада.
„Животът ти вече не е тайна и не ти принадлежи.“ Джо-Ан до сетния си дъх вярваше в пророчеството. „Мирът настъпва с цената на кръвопролитие.“ Въпреки че вярата на Скритите забраняваше да се убива, той бе осъзнал потребността от това и я бе приел. Бях по-твърдо решен от всякога да постигна този мир, за да не се окажеше, че кръвта му, пролята от мен, бе пролята напразно.
Тъкмо си казах, че не бива повече да седя там, отдаден на мрачни мисли, и се надигнах, когато в далечината долових гласа на Макото. Някой отговори и аз осъзнах, че това е Широ. Съвсем бях забравил, че го бях видял по-рано през деня. Срещата ми с Араи и случилото се впоследствие го бяха затрупали с твърде дебел пласт. Сега си спомних как го бях чул да вика името ми, както и тишината, която бе настъпила, докато яздех през града.
Макото викна към мен:
— Такео! Този човек те търси. Иска да отидеш у тях.
Широ се усмихна:
— Възстановили сме покрива само наполовина. Но имаме храна и дърва за огрев. За нас ще бъде чест.
Изпитах признателност към него — той беше земен човек, деен и практичен — и си дадох сметка, че в момента имах нужда точно от това. Макото ме попита тихо: