За мое облекчение жителите на града наистина разполагаха с тайни складове, оцелели от набезите на гладните воини на Араи, и сега с готовност ги споделиха с нас. Толкова жертви бяха сторени за мен; толкова се залагаше на тази отчаяна атака. А какво щеше да се случи през зимата? Нима тези непрестанни битки за власт щяха да обрекат хиляди хора на глад?
Не можех да мисля за това. Бях взел своето решение. Бях длъжен да го следвам.
Онази нощ седяхме с Широ и зетьовете му и разговаряхме за градеж. Те не само бяха работили по къщата на владетеля Шигеру, а и бяха построили повечето къщи в Хаги и бяха свършили цялото дърводелство по крепостта на Хаги. Начертаха ми планове на вътрешността, допълвайки онова, което си спомнях от деня на осиновяването ми в клана Отори. Даже нещо повече — разкриха ми тайните подове, капаците и скритите отделения, които бяха изградили по заръка на Масахиро.
— Изглежда като къща на Племето.
Дърводелците се спогледаха многозначително.
— Е, може някои хора да са помогнали в проекта — рече Широ, докато наливаше още вино.
Легнах да спя, размишлявайки за Кикута и за връзките на Племето с владетелите Отори. Дали и сега не ме чакаха в засада, знаейки, че няма защо да ме преследват повече, тъй като аз самият щях да отида при тях? Не бяха минали много седмици от последния им опит да ме убият тук, в този район, и спях леко, често изплувайки от съня, за да чуя звуците на есенната нощ и на спящия град. Бях сам в малка стая в задната част на къщата; Широ и семейството му се намираха в съседните помещения. Собствените ми стражи бяха отвън на верандата, а във всяка къща нататък по улицата имаше кучета. Би трябвало да е невъзможно да ме доближи външен човек. При все това някъде в най-тъмната част на нощта се събудих от неспокойна дрямка, усетил в стаята нечие дишане.
Нямах съмнение, че е нападател, защото, който и да беше, дишаше по онзи бавен, почти недоловим начин, на който бях обучен. Но в дишането имаше нещо различно — беше леко и не идваше от там, откъдето бих очаквал у един мъж. Не виждах нищо в плътния мрак, но незабавно станах невидим, тъй като натрапникът можеше да има по-добро нощно виждане от мен. Измъкнах се безшумно от постелята и клекнах в ъгъла на стаята.
По леките шумове и промяната на усещането за въздуха прецених, че е стигнал до леглото. Вече имах чувството, че усещам мириса му, но това не беше точно миризма на мъж. Нима Кикута бяха изпратили срещу мен жена или дете? За миг изпитах отвращение, че трябва да убия дете, определих къде би трябвало да е носът, и пристъпих напред.
Сключих пръсти около гърлото му, напипвайки пулса. Можех просто да стисна и да го убия намясто, но щом обхванах врата, си дадох сметка, че наистина беше детски. Отхлабих хватката си — той бе напрегнал всичките си мускули, за да създаде у мен илюзията, че е по-едър, отколкото беше в действителност. Усещайки, че отпуснах пръсти, преглътна и каза припряно:
— Владетелю Такео. Фамилията Муто искат примирие.
Хванах му ръцете, накарах го да отвори длани, отнех му един нож и гаротата, която бе скрил в дрехите си, стиснах носа му, така че да бъде принуден да отвори уста, и проверих дали в нея няма игли или отрова. Сторих всичко това в мрака и той се подчини без съпротива. После викнах на Широ да донесе лампа от кухнята.
Когато видя натрапника, той замалко не изпусна лампата.
— Как е влязъл? Не е възможно! — искаше да напердаши момчето, но аз го спрях.
Обърнах ръцете на момчето с дланите нагоре и видях отчетливата линия, която ги пресичаше. Зашлевих го през лицето.
— Какви са тези лъжи за Муто, когато имаш белезите на Кикута?
— Аз съм син на Муто Шизука — каза той тихо. — Майка ми и учителят Муто пристигнаха да ти предложат примирие.
— Тогава защо си дошъл ти? Не съм свикнал да преговарям с хлапета.
— Исках да видя дали ще успея — отвърна той, запъвайки се за първи път.