— Имаш ли някакви вести за… нея? — не исках да споменавам името на Каеде. Съзнавах, че така разкривам слабостта си и унижението си, но не можах да се сдържа.
— Омъжена е. Намира се в пълна изолация. Жива е.
— Има ли някакъв начин да се свържеш с нея?
Изражението на Шизука леко се смекчи.
— В приятелски отношения съм с лекаря на Фудживара. Освен това едно момиче от нашата фамилия работи там като прислужница. Тъй че от време на време имаме вести за нея. Но почти няма какво да сторим. Не смея да потърся пряка връзка. Мисля, че дори Каеде не осъзнава каква опасност я грози. Фудживара е давал заповеди да убият слуги, че дори и близки негови компаньони само заради изпуснат поднос, счупено растение или друга простъпка…
— Макото казва, че Фудживара не спял с нея…
— И аз така смятам — отвърна Шизука. — По принцип той не харесва жени, но Каеде изкушава някаква част от него. Тя е просто част от скъпоценностите му… — изскърцах със зъби от ярост. Представих си как прониквам в къщата му през нощта и го намирам. Бих го накълцал на парчета, при това бавно. Шизука добави, сякаш прочела мислите ми: — Родството му с императора го пази от всяко зло.
— Императорът! Какво прави този император за нас? Може дори да няма император. Прилича на история с призраци, измислена да плаши децата!
— Ако говорим за това, кой е виновен — рече Шизука, без да обръща внимание на изблика ми, — чувствам, че и аз имам вина. Аз убедих Каеде да привлече вниманието на Фудживара. Но ако не беше неговата подкрепа, миналата година всички в Ширакава щяхме да измрем от глад — тя изпи чая си и се поклони сдържано. — Ако владетелят Отори желае, сега ще отида и ще доведа чичо.
— Ще го посрещна тук след два часа. Първо трябва да уредя някои неща.
— Господарю Отори.
Наречен така от Шизука, изпитах странно усещане, тъй като по-рано я бях чувал да използва името само в обръщение към Шигеру. Осъзнах, че в хода на разговора ни аз се бях издигнал от „братовчеде“ през „Такео“ до „господарю Отори“. Макар и без особена логика, това ми достави удоволствие. Чувствах, че щом Шизука признава властта ми, значи е действителна.
Наредих на стражите да наглеждат Таку и отидох да проверя какво бе останало от армията ми. Двата дни почивка и приличната храна бяха сторили чудо както с хората, така и с конете. Нямах търпение да поема обратно към крайбрежието и да получа вести от Фумио колкото се може по-скоро. Възнамерявах да тръгна натам с малък отряд, но не бях сигурен какво да правя с останалата част от армията. Проблемът както винаги беше с храната. Жителите на Шухо бяха щедри към нас, но да очакваме, че щяха да продължат да ни хранят, означаваше да злоупотребим с гостоприемството и добрата им воля. Дори и да пратех основната част от армията, предвождана от Кахей, да последва Араи по суша, трябваше да осигуря провизии.
Размишлявах над тези проблеми, докато се връщах към къщата на Широ по пладне. Спомних си за рибаря от брега и разбойниците, от които се страхуваше. Едно прочистване от бандитите може би щеше да запълни оставащото време, да предпази хората ми от бездействие, да възвърне бойния им дух след отстъплението ни, да удовлетвори местните жители и вероятно да доведе до осигуряване на повече провизии и оборудване. Идеята ми се струваше изключително добра.
В сянката на керемидения покрив върху петите си бе седнал някакъв мъж — изглеждаше невзрачен в избелелите си синьо-сиви одежди и на пръв поглед не носеше оръжие. До него седеше момче на около дванайсет години. Щом ме видяха, двамата се изправиха бавно. Аз кимнах:
— Елате горе.
Кенджи изу сандалите си и пристъпи на верандата.
— Изчакай тук — рекох. — Нека момчето дойде с мен — влязох вътре със Зенко, където Таку продължаваше да спи. Извадих гаротата на Таку и наредих на стражите да удушат и двете момчета, ако някой се опиташе да ме нападне. Зенко не каза нищо и не прояви никакви признаци на страх. Видях колко приличаше на Араи. После се върнах при своя учител.
Щом се озовахме в къщата, и двамата седнахме. За момент вперихме един в друг изучаващи погледи, след което Кенджи се поклони и каза по своя ироничен начин:
— Владетелю Отори.
— Муто — отвърнах. — Таку също е в съседната стая. Двамата с брат му ще умрат незабавно, ако върху мен бъде извършено покушение.
Кенджи изглеждаше състарен. Върху лицето му бе изписана умора, която по-рано не се забелязваше. Косите по слепоочията му бяха почнали да сивеят.