Каеде положи отчаяни усилия да преглътне сълзите си.
— А по-малката ми сестра?
— Араи искал да я сгоди за владетеля Отори, но той се извинил, че не може да мисли за брак, докато не завземе Хаги.
Сякаш скрита игла се заби в сърцето й. Не й беше хрумнало, но, естествено, че Такео щеше да се ожени отново. Бракът му с нея бе обявен за недействителен; от него щеше да се очаква да си вземе нова съпруга. Хана бе очевиден избор, тъй като щеше да скрепи съюза с Фудживара и да предостави на Араи нова връзка с владенията Маруяма и Ширакава.
— Хана е още дете… — рече тя глухо, докато гребенът разресваше косите й. Нима Такео вече я бе забравил? Щеше ли с радост да приеме сестра й, която толкова приличаше на нея? Ревността, която я бе раздирала, докато си представяше Макото с него, сега избликна отново, хилядократно по-силна. Съзнанието за откъснатостта й, за пленничеството й в имението я връхлетя с нова сила. „Деня, в който науча, че се е оженил, ще умра дори и ако трябва да отхапя собствения си език!“, закле се тя мислено.
— Можете да бъдете сигурна, че владетелят Отори си има свои планове — прошепна Юми. — В края на краищата той е идвал да ви спасява, когато Араи го е пресрещнал и го е изтласкал обратно към крайбрежието. Тогава само тайфунът е попречил на успешното му отстъпление…
— Идвал е да ме спаси? — попита Каеде. Ревността й стихна, поуталожена от признателност и слаб проблясък на надежда.
— Веднага щом е научил за отвличането ви, е тръгнал насам с над хиляда воини — Каеде усети, че Юми трепери. — Пратил е Шизука да ви каже, че ви обича и че никога няма да ви предаде. Бъдете търпелива. Той ще дойде за вас.
От съседната стая се разнесе шум, наподобяващ трескав вик.
— Ела с мен до тоалетната — рече Каеде така спокойно, все едно цяла вечер не бе казала други думи освен „Дръж ми робата“ и „Среши ми косите“. Прекрасно си даваше сметка за рисковете, които Юми бе поела, донасяйки й това съобщение, и се страхуваше за безопасността й.
Юми взе едно топло наметало и я загърна с него. Двете пристъпиха безмълвно на верандата. Беше по-студено от всякога.
— Тази вечер ще е мразовито — отбеляза момичето. — Да поръчам ли още дървени въглища за мангалите?
Каеде се заслуша. Нощта бе тиха. Нямаше вятър, не се чуваше вой на куче.
— Да, нека се постоплим.
При входа на нужника смъкна кожената роба от раменете си и я подаде на Юми да я държи. Клекнала в тъмната ниша, където никой не можеше да я види, тя си позволи да изпита радост. Думите отекваха в мозъка й — същите, които самата богиня й бе казала: „Бъди търпелива. Той ще дойде за теб.“
На следващия ден Риеко бе малко по-добре; стана и се облече в обичайното време, макар че Каеде я помоли да си почине още. Есенният вятър, който духаше откъм планината, бе по-студен, но Каеде чувстваше топлина, която не бе усещала от началото на пленничеството си. Опита се да не мисли за Такео, но вестите, които Юми й бе предала шепнешком, бяха изнесли образа му на повърхността на съзнанието й. Думите, които й бе пратил, кънтяха с такава сила в главата й, че тя бе сигурна, че някой ще ги чуе. Беше ужасена, че може да се издаде. Не говореше на Юми, дори не я поглеждаше, но си даваше сметка за едно ново чувство помежду им, някакъв вид съучастничество. Нима Риеко с тези нейни очи на корморан би могла да не го регистрира?
Заради неразположението Риеко бе станала раздразнителна и по-злобна от всякога. Недоволстваше от всичко, оплакваше се от храната, прати да й донесат три различни вида чай, които й се сториха престояли, зашлеви Юми, задето не й била донесла гореща вода достатъчно бързо, и докара втората прислужница — Кумико, до сълзи, защото момичето си позволи да изрази страха си от земетресения.
По принцип Кумико бе добродушна и весела и Риеко й даваше известна свобода, която за останалите прислужници бе недопустима. Но тази сутрин тя й се подигра, изсмивайки се презрително на страховете й и пренебрегвайки факта, че тя самата също ги изпитваше.
Каеде се оттегли от неприятната атмосфера, като отиде да седне на любимото си място, и се загледа навън към градината. Слънчевите лъчи едва озаряваха стаята, но след още няколко седмици вече нямаше да прехвърлят и външните зидове. Зимата в тези помещения щеше да е мрачна… но нали той щеше да дойде за нея преди това?
Каеде не виждаше планината, но си представяше върховете й, устремени в синевата на есенното небе. Сигурно вече бяха покрити със сняг. Внезапно в клоните на бора кацна птичка, изчурулика високо и после отново отлетя, издигайки се над покрива и проблясвайки с багрите в зелено и бяло върху крилата си. Напомни й за птичката, която Такео бе нарисувал толкова отдавна. Възможно ли бе това да е послание за нея — предизвестие, че скоро ще бъде свободна?