— Би ли уведомила владетеля Фудживара, че искам да го видя? — помоли тя Риеко, след като приключи с обличането.
Жената отиде лично и щом се върна, заяви:
— Негово благородие се радва, че съпругата му желае компанията му. Уредил е специално забавление за тази вечер. Ще се видите тогава.
— Искам да разговарям с него насаме — каза Каеде.
Риеко сви рамене.
— Засега няма някакви специални гости. С него ще бъде само Мамору. По-добре се изкъпете; предполагам, че трябва да ви измием и косите, за да изсъхнат на слънце.
Когато най-накрая косите й бяха изсушени, Риеко настоя да ги намаже обилно с масло, преди да ги среши. Каеде си облече подплатените зимни роби, благодарна за топлината им, тъй като от мократа глава й бе станало студено — макар че денят бе слънчев, въздухът бе мразовит. На обяд хапна малко супа, но стомахът и гърлото й сякаш отказваха да поемат храна.
— Много сте бледа — каза Риеко. — Този цвят на лицето у една жена предизвиква възхищението на владетеля Фудживара — скритият смисъл на думите й накара Каеде да потръпне.
Предстоеше да се случи нещо ужасно… вече се случваше; всички освен нея знаеха какво и щяха да й го разкрият, когато им беше изгодно. Пулсът й заби учестено и тя го почувства в гърлото си, в корема си. От вън долиташе глухо чукане, което сякаш представляваше ехо от ударите на собственото й сърце.
Тя отиде при светилището и коленичи пред него, но дори това не я успокои. Надвечер Мамору дойде и я отведе в беседката, където бе наблюдавала първия сняг заедно с Фудживара в началото на годината. Макар че още не беше тъмно, между голите клони на дърветата вече висяха запалени лампи, а на верандата горяха мангали. Тя впери поглед в момъка, опитвайки се да научи нещо от поведението му. Той бе пребледнял също като нея, освен това й се стори, че съзира жалост в очите му. Тревогата й се засили.
Толкова отдавна не бе виждала някакъв пейзаж, че картината пред нея — градините и планината отвъд — й се стори неизразимо прекрасна. Последните слънчеви лъчи обагряха покритите със сняг върхове в розово и златисто, а цветът на небето бе прозрачен, между синьо и сиво. Тя впери в него жаден поглед, все едно това бе последната гледка, която щеше да види на земята.
Мамору я загърна с една мечешка кожа и промълви:
— Владетелят Фудживара скоро ще бъде при вас.
Точно пред верандата имаше отрязък, покрит с дребни бели камъчета, които бяха заравнени във формата на спирала. В средата стърчаха два стълба. Каеде се намръщи при вида им; те нарушаваха десена на камъчетата по един суров, почти заплашителен начин.
Тя долови тропот на нозе и шумолене на роби.
— Негово благородие пристига — каза зад нея Риеко и двете се поклониха доземи.
Фудживара седна до нея и ароматът на парфюма му я облъхна. Дълго време не й проговори и когато най-накрая й позволи да се изправи, тя си помисли, че долавя в гласа му гняв. Сърцето й се сви. Опита се да потърси упование в смелостта си, но такава нямаше. Беше обзета от смъртен страх.
— Радвам се да те видя оздравяла — каза той с ледена вежливост.
Устата й бе така пресъхнала, че почти не можеше да говори.
— Благодарение на грижата на ваше благородие — прошепна.
— Риеко каза, че си искала да говориш с мен.
— Компанията на ваше благородие винаги е желана за мен — започна тя, но млъкна, когато той изкриви подигравателно устни. „Нека не се страхувам, помоли се тя мислено. Ако види, че ме е страх, ще разбере, че ме е пречупил… В края на краищата той е просто човек; не ми позволи да имам дори игла. Знае какво мога да направя. Знае, че съм убила Ийда.“ Пое си дълбоко въздух. — Чувствам, че се случват неща, които не разбирам. Оскърбила ли съм ваше благородие? Моля, кажете ми какво лошо съм сторила.
— Случват се неща, които аз не разбирам — отвърна той. — Почти конспирация, бих казал. И то в собствената ми къща. Не мога да повярвам, че съпругата ми би паднала толкова ниско, но Риеко ми сподели подозренията си, които прислужницата потвърди, преди да умре.
— Какви подозрения? — попита Каеде, без да дава израз на каквито и да били чувства.
— Че някой ти е донесъл съобщение от Отори.