— Джо-Ан! — викнах. Той се приближи и спря отстрани до коня ми. Животното изпръхтя при появата му и се опита да отскочи назад, но той хвана юздите и го успокои. — Кажи им да продължават да работят — после добавих: — Значи дългът ми към теб нараства още повече.
— Нищо не ми дължите — отвърна той. — На Бог дължите всичко.
Макото препусна към нас и аз се улових, че се надявам да не бе чул думите на Джо-Ан. Конете ни докоснаха муцуни и черният жребец изцвили, опитвайки се да ухапе другия. Джо-Ан го плесна по врата.
Макото сведе поглед към него.
— Низвергнати? — възкликна той недоумяващо. — Какво правят тук?
— Спасяват ни живота. Строят плаващ мост.
Той дръпна юздите и накара коня си да отстъпи няколко крачки. Видях как изви устни под шлема си.
— Никой няма да го използва… — започна той, но аз го прекъснах.
— Ще го използват по мое нареждане. Това е единственият ни изход.
— Можем да си проправим път обратно до моста в Ямагата…
— И да загубим преднината, която вече сме спечелили? И бездруго са пет пъти повече от нас. А и нямаме път за отстъпление. Изключено. Ще прекосим реката по плаващия мост. Върни се и доведи хора да работят заедно с низвергнатите. Нека останалите да подготвят преминаването!
— Никой няма да мине по този мост, щом е построен от низвергнати… — рече той и нещо в гласа му ме вбеси. Беше същото чувство, което бях изпитал месеци по-рано, когато стражите на Шигеру бяха пуснали Кенджи в градината на къщата в Хаги, заблудени от хитростите му, без да подозират, че е изкусен наемен убиец от Племето. Можех да закрилям хората си, но само ако те ми се подчиняваха. Забравих, че Макото е по-възрастен, по-мъдър и по-опитен от мен. Оставих яростта да ме залее. — Незабавно изпълни заповедта ми! Трябва да ги убедиш, в противен случай ще те държа отговорен. Нека воините изпълняват ролята на охрана, докато товарните коне и пешаците преминават реката. Доведи стрелци, които да прикриват моста. Ще прекосим реката преди падането на нощта.
— Владетелю Отори — той сведе глава в поклон и конят му пое обратно, прецапвайки през оризищата, и после нагоре по склона отвъд.
Проследих с поглед как потъва в бамбуковата горичка, и после насочих вниманието си към работата на низвергнатите. Те свързваха насъбраните дъски и току-що отсечените трупи, сглобявайки салове, които полагаха върху купчини тръстика, овързана на снопи с изплетени от дървесна кора и коноп въжета. След като поредният сал беше готов, го пускаха на вода и го завързваха за вече закрепените на място. Но силното течение изтласкваше саловете обратно към брега.
— Трябва да се закотви на другия бряг — рекох на Джо-Ан.
— Някой ще преплува отсреща — отвърна той.
Един от по-младите мъже взе едно навито въже, завърза единия му край около кръста си и се гмурна в реката. Но течението се оказа твърде силно за него и го повлече. Видяхме как размаха ръце над повърхността и после изчезна под жълтите води. Изтеглиха го обратно полуудавен.
— Дайте ми въжето — рекох.
Джо-Ан погледна тревожно към брега.
— Не, господарю — възкликна умолително той. — Когато хората ви дойдат, някой от тях може да преплува до отсрещния бряг.
— Когато хората ми дойдат, мостът трябва да е готов — отсякох. — Дай ми въжето.
Джо-Ан го отвърза от младежа, който вече седеше и плюеше вода, и ми го подаде. Омотах го около кръста си и пришпорих коня си напред. Въжето се плъзна върху хълбоците му и го накара да подскочи. Подвикнах му, за да го окуража, и той мръдна ухо назад, сякаш за да ме чуе. Направи няколко крачки, все още стъпвайки по дъното. После водата стигна до гърдите му и той заплува. Опитах се да държа главата му обърната към мястото, където се надявах да стъпим на сушата, но колкото и да бе силен и устремен, течението се оказа по-силно и ни отнесе надолу към останките на някогашния мост.
Хвърлих поглед към него и онова, което видях, никак не ми хареса. Течението влечеше клони и други отпадъци към стърчащите колони и ако конят ми се оплетеше в тях, щеше да се уплаши и да удави и двама ни. Усещах мощта на реката, което ме изпълваше с ужас. Него също. Беше свил уши досами главата си и трескаво въртеше очи. За щастие ужасът му вдъхна сили. Той направи едно неистово усилие, замахвайки едновременно с четирите си крака. Минахме на няколко педи отвъд средата на реката и внезапно течението отслабна. След малко конят успя да стъпи на дъното и вече с опора под краката, като привеждаше и изправяше глава, с мощни стъпки пое напред, опитвайки се да излезе от водата. Успя да се измъкне на твърда почва и спря с приведена глава, дишайки тежко, напълно изтощен. Свлякох се от гърба му и го потупах по врата с думите, че баща му вероятно е бил воден дух, за да може да плува толкова добре. И двамата бяхме подгизнали — приличахме по-скоро на риби или жаби, отколкото на сухоземни животни.