Бях решил, че е сам, но в този момент от бараката се разнесе някакъв шум. Обърнах се и видях някакъв значително по-дребен мъж, който изскочи от вратата. Крещеше нещо несвързано; втурна се през дигата зад постройката и изчезна в гората.
Преместих бариерата сам, вперил поглед в черепите, питайки се чии ли са. Два от по-старите паднаха, докато премествах дървената преграда, и от очните им кухини изпълзяха насекоми. Сложих ги на тревата и се върнах при коня си смразен и отвратен. Кракът на Аои бе натъртен и кървеше от мястото, където го бе уцелила веригата, но не изглеждаше да е счупен. Можеше да ходи, само че куцаше силно. Поведох го обратно към реката.
Срещата изглеждаше като кошмар, но колкото повече размишлявах над нея, толкова по-добре се чувствах. Джин-Емон трябваше да ме е убил — отсечената ми глава сега трябваше да е окачена на бариерата наред с другите, — но благодарение на придобитите ми от Племето способности се бях отървал от него. Той като че ли представляваше неоспоримо потвърждение на пророчеството. След като такъв великан не бе в състояние да ме убие, тогава кой ли би могъл? Докато стигнах до реката, вече чувствах прилив на сили. Само че онова, което видях, ги превърна в ярост.
Мостът си беше на мястото, но на отсамната страна бяха само низвергнатите. Останалата част от армията ми си стоеше на отсрещния бряг. Низвергнатите се бяха свили един в друг с характерното си навъсено изражение, което почвах да възприемам като тяхна реакция на лишената от всякаква логика ненавист на света към тях. Джо-Ан бе седнал на земята и се взираше мрачно във вихрещата се вода. Щом ме видя, се изправи.
— Не искат да преминат реката, господарю. Ще трябва да отидете и да им заповядате.
— Ще отида — отвърнах с нарастващ гняв. — Вземи коня, измий му раната и ходи с него наоколо да не замръзне.
Джо-Ан пое юздите.
— Какво се е случило?
— Имах среща с един демон — отвърнах кратко и стъпих на моста.
Щом ме видяха, мъжете, които чакаха на другия бряг, нададоха викове, но никой не посмя да стъпи на отсрещния край на моста. Не беше лесно да се върви по него — клатушкаше се и от време на време потъваше във водата, а реката го дърпаше и люлееше. Аз обаче почти се затичах и това ми напомни за славеевия под, който бях прекосил тъй леко в Хаги. Обърнах се към на духа на Шигеру и го помолих за подкрепа.
На отсрещната страна Макото слезе от коня и ме хвана за ръката.
— Къде беше? Уплашихме се, че си мъртъв.
— Можеше и да бъда — възкликнах побеснял. — А вие къде бяхте? — преди да успее да ми отговори, при нас дойде Кахей. — Защо е това закъснение? — попитах гневно. — Накарайте мъжете да се размърдат.
Кахей се поколеба:
— Страх ги е от оскверняване заради низвергнатите.
— Слез от седлото! — наредих аз и когато той скочи на земята, ги оставих да почувстват истинската сила на яростта ми. — Заради вашата глупост замалко не умрях. Щом дам заповед, тя изисква незабавно подчинение независимо какво смятате за нея. Ако не ви отърва, още сега поемайте обратно към Хаги, към храма, където ще да е, но далеч от очите ми — говорех приглушено, защото не исках да ме чуе цялата армия, но видях как се засрамиха от думите ми. — А сега пратете във водата първо конниците, които са готови да плуват. По моста да минат товарните коне с охрана в края на колоната, а след тях — пешаците, и то не повече от трийсетина наведнъж.
— Владетелю Отори — рече Кахей, метна се на седлото и се отдалечи в галоп към строените воини.
— Прости ми, Такео — каза тихо Макото.
— Следващия път ще те убия. Дай ми коня си.
Яздейки, поех покрай редиците от чакащи войници и повторих командата.
— Не се страхувайте от оскверняване — рекох. — Аз вече преминах по моста. Ако има нещо скверно, нека падне върху мен — бях изпаднал в състояние, граничещо с екстаз. Струваше ми се, че нищо, било то на небето, или на земята, не можеше да ми навреди.
С мощен вик първият воин се устреми с коня си към водата, а останалите препуснаха след него. Първите товарни коне бяха качени на моста и за мое облекчение той ги издържа. След като преминаването на реката вече беше в ход, се върнах към редиците, давах команди и успокоявах пешаците, докато стигнах до мястото, където Каеде чакаше с Манами и останалите жени, които ни придружаваха. Амано държеше конете редом с тях. Щом ме видя, Каеде засия. Косите й лъщяха от дъжда, а по миглите й искряха ситни капчици.