Джо-Ан и другарите му все още стояха скупчени край самата вода. Джо-Ан стана и дойде при мен. За момент усетих порив да сляза и да го прегърна, но се възпрях и мигът отмина. Казах:
— Благодаря ти, благодаря и на всички твои хора. Вие ни спасихте от гибел.
— Никой от тях не ни благодари — отбеляза той, сочейки с жест мъжете, които ги подминаваха в строй. — За щастие служим на Бог, не на тях.
— С нас ли идвате, Джо-Ан? — попитах. Не ми се щеше да преминат реката обратно и да понесат кой знае какви наказания, задето бяха прекосили границата и бяха секли дървета, помагайки на човек, обявен вън от закона.
Той кимна. Изглеждаше изтощен и аз бях обзет от угризения. Не желаех низвергнатите да се движат с нас — страхувах се от реакцията на воините ми и си давах сметка за недоволството и съпротивата, която щеше да предизвика присъствието им — само че не можех да ги изоставя тук.
— Трябва да разрушим моста — рекох, — за да не позволим на Отори да ни последват.
Той кимна отново и даде нареждания на останалите. Те се изправиха вяло и се заеха да развързват ликото, с което бяха свързани саловете. Аз спрях неколцина пешаци и селяни, които носеха сърпове и ножове за кастрене, и им наредих да помогнат на низвергнатите. Щом срязаха въжетата, саловете се разделиха. Течението незабавно ги пое и ги отнесе насред реката, където буйните води се заеха да довършат разрушаването им.
За миг вперих поглед в мътните води, след което повторих благодарностите си към низвергнатите и им казах да се движат заедно с войниците. После отидох при Каеде.
Тя вече бе яхнала Раку и чакаше под заслона на дърветата край светилището на лисичето божество. С бърз поглед установих, че Манами се е настанила на гърба на товарния кон, а зад нея, вързано с ремъци, се намираше ковчежето с архива на Шигеру. След това вече имах очи единствено за Каеде. Лицето й беше бледо, но тя седеше с изправен гръб върху сивия жребец и наблюдаваше преминаващите редици на воините с лека усмивка. В тази сурова обстановка Каеде, която бях виждал предимно сдържана и овладяна в елегантно обкръжение, изглеждаше щастлива.
Още щом я видях, бях завладян от неистово желание да я прегърна. Помислих си, че ще умра, ако скоро не спя с нея. Не бях очаквал да се почувствам така и изпитах срам. Смятах, че трябва да бъда загрижен за нейната безопасност; освен това бях предводител на армия; имах хиляда души, за които да се тревожа. Болезненото желание, което изпитах към съпругата си, ме смути дотолкова, че бях обзет от свян.
Тя ме видя и пое с Раку към мен. Конете изцвилиха един към друг. Коленете ни се докоснаха. Щом приближихме сведени глави, аз долових уханието й на жасмин.
— Пътят вече е чист — рекох. — Можем да продължаваме.
— Кои бяха онези хора?
— Разбойници, предполагам — бях лаконичен, защото не исках да я оскверня с думи за кръв и смърт. — Кахей избърза напред, за да ви намери къде да пренощувате.
— Ще спя на открито, ако мога да легна при теб — каза тя с приглушен глас. — Никога не бях усещала свободата, но днес, по време на пътуването, в дъжда, с всички тези трудности, се почувствах свободна.
Ръцете ни се докоснаха за миг, после аз продължих напред с Амано и заговорих за Шън. Очите ми горяха и исках да скрия чувствата си.
— Не съм яздил кон като него. Сякаш знае какво си мисля.
Амано се усмихна и около присвитите му очи се образуваха ситни бръчици.
— Питах се дали ще ви хареса. Доведоха ми го преди около две седмици; предполагам, че е бил или откраднат, или взет, след като собственикът му е бил убит. Не мога да си представя, че някой може доброволно да се раздели с него. Това е най-умният кон, който съм виждал. Черният е по-представителен… повече привлича погледите… но за себе си знам кой бих предпочел да яздя в битка — той ми се усмихна. — Владетелят Отори има късмет с конете. На някои хора им върви. То си е като дар; добрите животни сами ви намират.
— Да се надяваме, че това е добро предсказание за бъдещето — отвърнах.
Подминахме бараката. Мъртвите бяха положени в редици покрай дигата. Точно си мислех, че трябва да оставя хора да изгорят или да погребат труповете, когато пред нас настана смут. Яздейки трудно, между войниците се запромъква един от хората на Кахей, като крещеше да му сторят път и ме призоваваше по име.
— Владетелю Отори! — каза той, заковавайки коня си току пред нас. — Трябва да дойдете в челото. Пристигнаха някакви земеделци, които искат да говорят с вас.