— А фамилията Муто?
Кенджи изсумтя.
— Още не съм взел решение… — Шизука повдигна вежди и го изчака да продължи. — Котаро смята, че архивът е бил съхраняван в храма, което сега, като се върна назад, ми се струва съвсем очевидно. Онзи проклетник Мацуда никога не е преставал да заговорничи, макар че стана свещеник, а двамата с Шигеру бяха много близки. Струва ми се, че дори си спомням ковчежето, в което ги държеше Шигеру. Не мога да си представя как така съм пренебрегнал този факт. Единственото ми извинение е, че тогава мислех за други неща. Кикута са ми бесни, а аз съм в положението на пълен идиот — той се усмихна печално. — Шигеру ме надхитри — точно мен, дето ме наричаха Лисицата!
— Това обяснява присъдата срещу Такео — рече Шизука. — Аз си мислех, че е за неподчинение. Стори ми се жестока, но не ме изненада. Още когато чух, че е работел с Акио, бях сигурна, че ще има неприятности.
— И дъщеря ми каза същото. Тя ми прати съобщение, докато Такео все още беше в нашата къща в Ямагата. Имало някакъв инцидент — една нощ той надхитрил жена ми и избягал. Нищо особено: върнал се на сутринта, но тогава Юки ми писа, че накрая двамата с Акио ще се убият един друг. Впрочем Акио замалко не умря. Хората на Муто Юзуру го измъкнали от реката полуудавен и полузамръзнал.
— Трябвало е Такео да го довърши! — не можа да се сдържи Шизука.
Кенджи се усмихна тъжно.
— Опасявам се, че и моята първоначална реакция бе същата. Акио твърдеше, че се опитвал да попречи на Такео да избяга, но аз научих по-късно от Юки, че вече е имал нареждане да го убие, след като се разбере къде е архивът.
— Защо? — попита Шизука. — Какво полза могат да имат от смъртта му?
— Положението никак не е леко. Появата на Такео е обезпокоила доста хора, особено сред членовете на фамилията Кикута. Неговото непокорство и безразсъдство още повече усложняват нещата.
— Кикута са твърде крайни, докато ти винаги си давал доста голяма свобода на Такео — каза Шизука.
— Това беше единственият начин да се справя с него. Разбрах го още щом пристигнах в Хаги. Той има силни инстинкти, ще направи всичко за теб, ако спечелиш верността му, но не можеш да го принуждаваш. По-скоро ще избяга, отколкото да отстъпи.
— Сигурно е черта на Кикута — рече тихо Шизука.
— Може би — Кенджи въздъхна дълбоко и се взря в сенките. Мълча известно време и после каза: — За Кикута всичко е черно и бяло; подчиняваш се или умираш, единственият лек срещу глупостта е смъртта; това са убежденията, с които са откърмени.
„Ако Кикута някога разберат за ролята ми във всичко това, ще ме убият, помисли си Шизука. Не смея да кажа дори и на Кенджи.“
— Значи сега Такео не само вече е загубен за Племето, но и разполага с информация, която може да ни унищожи?
— Да, и тази информация рано или късно ще му купи съюза с Араи.
— Никога няма да го оставят жив — рече Шизука с възобновена печал.
— Засега оцелява. Оказа се по-трудно да се отърват от него, отколкото Кикута предполагаха — Шизука си помисли, че долавя нотка на мрачна гордост в тона на чичо си. — Освен това притежава способността да се обгражда с верни съратници. Половината от по-младите воини на Отори вече са пресекли границата, за да се присъединят към него в Тераяма.
— Ако те двамата с Каеде се оженят, в което съм убедена — каза Шизука, — Араи ще побеснее. Архивът на Шигеру може да се окаже недостатъчен да го успокои.
— Е, ти познаваш Араи по-добре от всеки друг. Освен това стои въпросът за синовете му и за теб. Не съм казал на момчетата, че баща им е дал заповед за твоята смърт, но без съмнение те рано или късно ще го научат. Това няма да разстрои Таку, той си е член на Племето до мозъка на костите си, но Зенко боготвори баща си. Няма да е така надарен, както Таку, и в много отношения за него ще е по-добре да бъде възпитан от Араи. Има ли някаква възможност за това?
— Не знам — отвърна Шизука. — Според мен колкото повече земя завзема, толкова повече синове ще иска.
— Трябва да пратим някого при него да разбере как ще реагира… на брака на Такео, на действията на Отори… и какво отношение има към синовете си. Какво ще кажеш за Кондо? Да пратя ли него?
— Защо не? — отвърна Шизука с известно облекчение.
— Кондо, изглежда, те харесва. Ще се омъжиш ли за него?
— Той настоява — отвърна тя. — Казах му, че трябва да поискам съвета ти. Но ми трябва още време да помисля.