— Да — отвърнах. — Убивал съм и ще убивам отново, ако ще да бъда прокълнат за това.
— Дано Бог се смили над вас — прошепна той.
Слънцето захождаше сред алено зарево и върху тъмния пясък легнаха сенки. Чайки извисиха скръбни гласове подобно на изгубени души. Вълните заливаха камъните и се отдръпваха с тежка въздишка.
Постройките на светилището бяха запуснати, гредите — осеяни с лишеи, прогниващи под покритите с мъх дървета, изкривени в причудливи форми от северните ветрове на зимата. Сега обаче нощта бе безветрена, душна и безмълвна; придиханието на вълните се смесваше с пронизителното жужене на цикади и комари. Оставихме конете да пасат в запуснатата градина и да пият от изкуствените езера. В тях нямаше риба, която явно е била изядена отдавна; от време на време се разнасяха окаяно квакане на самотна жаба и зов на кукумявки.
Джиро стъкна огън със зелено дърво, за да гони насекомите, и всички хапнахме по малко от храната, която си бяхме донесли, като я разделихме на дажби, тъй като очевидно тук нямаше да намерим нищо за ядене. Наредих на хората си първо да поспят; известно време долавях приглушените им гласове, които скоро стихнаха, заменени от равномерното им дишане.
— Ако този човек не се появи нощес, тогава какво? — попита Макото.
— Мисля, че ще дойде — отвърнах.
Джиро седеше безмълвно до огъня и клюмаше, неспособен да се съпротивява повече на умората.
— Лягай долу — рече му Макото и когато момчето потъна в почти мигновения сън на своята възраст, се обърна към мен и попита: — Как успя да усмириш рибаря?
— Нахраних детето му — отвърнах. — Понякога това е достатъчно.
— Не беше само това. Той те слушаше, все едно двамата говорехте на един и същ език.
Свих рамене:
— Да видим сега дали другият ще се появи.
Макото продължи:
— Също както с низвергнатия. Той дръзва да те доближи, все едно нещо си му длъжен, и ти говори почти като на равен. Щеше ми се да го убия при реката заради нахалството му, но ти го слушаше, както и той теб.
— Джо-Ан спаси живота ми, докато вървях към Тераяма.
— Ето че знаеш и името му — отбеляза Макото. — През целия си живот не съм познавал нито един низвергнат по име.
Очите ми пареха от димящия огън. Не отвърнах. Никога не бях споменавал на Макото, че съм роден сред Скритите и отгледан от тях. Бях го споделил с Каеде, но единствено с нея. Възпитанието, което бях получил, ми забраняваше да говоря за това — може би единственото наставление, на което се подчинявах и до момента.
— Говорил си за своя баща — продължи Макото. — Знам, че е бил със смесена кръв, потомък на Племето и на клана Отори. Но никога не си споменавал майка си. Коя е тя?
— Беше селска жена от Мино. Това е малко селце в планината от другата страна на Инуяма, почти на границата на Трите провинции. Никой не го е чувал. Вероятно това е причината да се чувствам силно свързан с низвергнати и рибари.
Положих усилие да говоря непринудено. Не исках да мисля за майка си. Бях отпътувал толкова далеч от живота си с нея и от вярванията, в които бях възпитан, че когато ме навестеше в мислите ми, почвах да се чувствам неловко. Не само бях оцелял, докато всичките ми роднини бяха погинали, но и вече не вярвах в онова, заради което бяха умрели. Сега имах други цели и други, много по-неотложни грижи.
— Беше? Вече не е ли между живите?
В безмълвната занемарена градина край димящия огън и на фона на придиханието на морето помежду ни възникна напрежение. Той искаше да знае най-съкровените ми тайни; аз исках да разкрия сърцето си пред него. Сега, когато всички други вече спяха и в това странно място само ние бяхме будни, може би се промъкна и желанието. Във всеки един миг си давах сметка за любовта му; това бе нещо, на което бях започнал да разчитам както на верността на братята Мийоши или на любовта ми към Каеде. Макото неизменно присъстваше в ежедневието ми, нуждаех се от него. Вероятно в отношенията ни бе настъпила промяна след нощта, в която ме бе утешавал в Тераяма, но в този момент си спомних колко самотен и уязвим бях след смъртта на Шигеру и как тогава бях почувствал, че мога да му кажа всичко.
Огънят бе почти угаснал, тъй че едва виждах лицето му, но усещах погледа му върху себе си. Питах се какво ли подозираше; струваше ми се толкова очевидно, че си помислих как всеки момент ще заговори за това сам.