— Мисля, че владетелите Отори искат да ме предизвикат — отвърнах. — Биха предпочели да не нападат Тераяма; сторят ли го, ще се натъкнат на войниците на Араи. Вероятно се надяват да ме примамят отвъд границата и да ме причакат там.
Копнеех за една такава среща, за да ги накажа веднъж завинаги. Смъртта на воините временно бе уталожила яростта ми, но усещах, че тя продължава да тлее в сърцето ми. При все това бях длъжен да проявя търпение; стратегията ми бе първо да се оттегля в Маруяма и там да събера войската си. Нищо не можеше да ме накара да променя това свое решение.
Допрях чело в тревата, сбогувайки се с моя учител. Манами излезе от постройката за гости и коленичи на известно разстояние зад нас.
— Донесох кутия, господарке — прошепна тя.
— Дай ми я — рече Каеде.
Беше малка кошница, изплетена от върбови клонки и ивици от боядисана в червено кожа. Тя я пое и я отвори. От вътрешността се разнесе мирис на алое. Каеде положи белия вързоп вътре и подреди около него листата от алое. После остави кутията на земята пред себе си и тримата отново се поклонихме.
Малка пойна птичка поде своята пролетна песен и от вътрешността на гората откликна кукувица — първата, която чувах през тази година.
Траурната церемония бе на другия ден. Погребахме главата до гроба на Шигеру. Уредих за Ичиро да бъде сложен нов надгробен камък. Копнеех да науча какво се бе случило с Чийо — възрастната жена, — както и с останалите от дома на Шигеру в Хаги. Терзаеше ме мисълта, че къщата сигурно вече не съществува, че най-вероятно е била опожарена заедно с помещението за чаена церемония, със стаята на горния етаж, където бяхме седели тъй често, съзерцавайки градината, със славеевия под — че всичко това е унищожено завинаги. Изпитвах неистово желание да хукна към Хаги и да изискам наследството си, преди да са ми го отнели. Знаех обаче, че точно това се надяваха да сторя и владетелите Отори.
Петима земеделски стопани умряха намясто и още двама издъхнаха по-късно от раните си. Погребахме ги в гробището на храма. Два от конете бяха пострадали твърде тежко и Амано милостиво нареди да ги убият, за да не се мъчат, но другите два бяха невредими. Единият ми се понрави особено; беше красив черен жребец, който ми напомняше за Кю — коня на Шигеру — и спокойно можеше да му бъде брат. По настояване на Макото погребахме воините на Отори с подобаващата церемония, като се помолихме духовете им, изпълнени с негодувание заради позорната им смърт, да не ни преследват.
Същата вечер игуменът дойде в помещението за гости и разговаряхме до късно през нощта. Макото и Мийоши Кахей — един от моите съюзници и приятели от Хаги — също бяха с нас. Гемба — по-малкият брат на Кахей — бе изпратен предварително в Маруяма да уведоми главния васал на владението Сугита Харуки за предстоящото ни пътуване. Предишната зима Сугита бе уверил Каеде, че ще я подкрепи в претенциите й за владението. Каеде не остана с нас — по ред причини както тя, така и Макото изпитваха някакво неудобство в присъствието на другия и тя го избягваше всеки път, когато това беше възможно; аз обаче предварително й бях казал да седне зад тънката преграда, за да може да чуе изреченото. Исках впоследствие да чуя мнението й. В краткото време след сватбата ни бях започнал да разговарям с нея така, както с никого през живота си. Бях мълчал толкова дълго, че сега сякаш не съумявах да споделя всичките си мисли с Каеде. Разчитах на нейната преценка и мъдрост.
— Значи сега си във война — рече игуменът — и твоята армия влезе в първото си сражение.
— Силно казано армия — обади се Макото. — Сбирщина селяни! Как възнамеряваш да ги накажеш?
— Какво искаш да кажеш? — попитах в отговор.
— Земеделците нямат право да убиват воини — обясни той. — Всеки друг в твоето положение щеше да им наложи най-жестоко наказание. Щяха да бъдат разпънати на кръст, сварени в масло или одрани живи.
— Ако хората на Отори ги заловят, няма да им се размине — измърмори Кахей.
— Те се биха заради мен — рекох. Лично аз смятах, че воините си бяха заслужили позорния край, макар и да съжалявах, че не ги бях убил със собствените си ръце. — Нямам никакво намерение да ги наказвам. По-скоро се тревожа как да ги защитя.
— Свалил си оковите на великана — рече Макото. — Да се надяваме, че ще съумееш да го озаптиш.
Игуменът се подсмихна, отпивайки от чашата си. Освен разсъжденията, които бе споделил с мен относно справедливостта, той ме бе обучавал на стратегия цяла зима и след като бе изслушал теориите ми за завземането на Ямагата и разни други планирани начинания, прекрасно знаеше какви чувства питаех към моите земеделци.