Макото искаше да прати с мен поне един от хората ни, но водачът ми отказа да вземе друг с обяснението, че лодката му била твърде малка. Предложих да му дам среброто, преди да тръгнем, но той се засмя и заяви, че нямало смисъл да го поднася на пиратите на тепсия; щял да го вземе, когато се върнем, а не го ли сторим, щял да дойде да го вземе някой друг.
— Ако владетелят Отори не се върне, няма да има плата, а меч — заяви мрачно Макото.
— Но ако аз умра, онези, които зависят от мен, заслужават някакво обезщетение. Това са моите условия.
Аз ги приех, пренебрегвайки опасенията на Макото. Исках по-скоро да отплаваме, за да се отърся от страха, който бе оставил у мен сънят. Когато тръгвах с непознатия, Шън извърна глава към мен и изцвили. Заявих на Макото, че отговаря за него с живота си. Взех Джато и както обикновено — скритите под дрехите ми оръжия на Племето.
Приливът бе достигнал най-високата си точка. Поехме към лодката, без да си кажем нито дума. Помогнах му да я издърпа в морето и скочих в нея. Той продължи да бута още известно време и после също скочи вътре, като загреба от кърмата с единственото весло. После го поех аз, а рибарят издигна малко квадратно платно от слама. То заблестя в жълто на лунната светлина, а прикрепените върху мачтата амулети зазвъняха на вятъра, който духаше откъм сушата и заедно с прилива щеше да ни откара до острова.
Беше великолепна нощ, с почти пълна луна, която рисуваше сребриста пътека върху спокойната морска повърхност. Лодката пееше своята песен за вятър и вълни, същата, която си спомнях от лодките, в които бях плавал заедно с Фумио в Хаги. В мен се възроди нещо от свободата и от неправомерното въодушевление на онези нощи и разкъса мрежата от страх, в която ме бе уловил сънят.
Сега вече виждах ясно младия мъж, седнал на кърмата. Чертите му ми изглеждаха смътно познати; при все това не смятах, че се бяхме срещали някъде.
— Как се казваш?
— Рьома, господарю.
— Без друго име?
Той поклати глава и аз реших, че едва ли ще ми каже нещо повече. Е, нали ме караше към Ошима; не беше длъжен и да разговаря с мен. Прозях се и се загърнах по-плътно с робата си. Помислих си дали да не поспя малко.
Рьома каза:
— Ако имах и друго име, то щеше да е също като вашето.
Отворих рязко очи и посегнах към Джато, тъй като първата ми мисъл бе, че има предвид Кикута — че е поредният наемен убиец от Племето. Но той не помръдна от кърмата на лодката и продължи спокойно с нотка на горчивина:
— По право би трябвало да мога да се наричам Отори, но моят баща така и не ме призна.
Историята му се оказа банална. Някъде преди двайсетина години майка му била прислужница в крепостта Хаги. Привлякла вниманието на най-младия от владетелите Отори — Масахиро. Когато се разбрало, че е бременна, той заявил, че тя е проститутка и че детето може да е от всекиго. Семейството й нямало друг избор, освен да я продаде като такава, и тя станала каквато била наречена, губейки всякакъв шанс детето й някога да бъде признато. Масахиро имал предостатъчно законни синове и не проявявал интерес към още.
— При все това хората разправят, че приличам на него — продължи Рьома.
Звездите бяха избледнели и небето все повече изсветляваше. Денят настъпваше с огнен изгрев, червен като залеза от предишната вечер. Сега, когато го виждах съвсем ясно, осъзнах защо ми се беше сторил познат. Носеше отпечатъка на типичните черти на Отори, също като мен, поразвалени както при баща му от хлътнала брадичка и боязливи очи.
— Има прилика — рекох. — Значи сме братовчеди.
Не казах на Рьома, но си спомнях съвсем ясно гласа на Масахиро, когато го бях чул да казва: „… ако трябваше да осиновяваме всичките си незаконни деца…“ Синът му събуди любопитството ми; той представляваше онова, което щях да бъда и аз, ако не бяха леките отклонения в пътищата ни. Аз бях припознат и от двете линии на потеклото си, а той — от никоя.
— И вижте ни сега — рече той. — Вие сте Отори Такео, осиновен от Шигеру и законен наследник на владението, а аз не съм кой знае колко повече от един низвергнат.
— В такъв случай ти знаеш нещо от моята история?
— Майка ми знае всичко за Отори — каза той с горчив смях. — Освен това вие сигурно сте наясно със собствената си слава.
Маниерът му бе странен — хем се опитваше да спечели благоразположението ми, хем си позволяваше да фамилиарничи. Предположих, че майка му го е разглезила, отглеждайки го с неоснователни надежди и лъжливи идеи за собственото му положение; разказвала му е истории за неговите роднини — владетелите Отори, с което го е направила горд и в същото време неудовлетворен, неподготвен да се справи с реалния си живот.