— Затова ли се съгласи да ми помогнеш?
— Отчасти. Исках да се запозная с вас. Работил съм за Терада; бил съм на Ошима много пъти. Хората го наричат „портата към ада“, но аз съм бил там и съм оцелял — думите му прозвучаха почти като самохвалство, но когато заговори отново, в гласа му се долавяше умолителна нотка. — Надявам се, че в замяна и вие бихте могли да ми помогнете — той се втренчи в мен. — Ще щурмувате ли Хаги?
Не възнамерявах да му казвам кой знае какво, в случай че се окажеше шпионин.
— Всеизвестна истина е, струва ми се, че твоят баща и по-големият му брат са предали владетеля Шигеру на Ийда. Ще отговарят пред мен за неговата смърт.
Тогава той се усмихна.
— Ето на това разчитах. И аз имам да си разчиствам сметки с тях.
— Със собствения си баща?
— Мразя го повече, отколкото съм предполагал, че е възможно да се мрази някой. И Терада ненавиждат Отори. Ако тръгнете срещу тях, на Ошима вероятно ще намерите съюзници.
Този мой братовчед съвсем не беше глупак; много добре разбираше каква бе целта на пътуването ми.
— Длъжник съм ти, че ще ме заведеш там. Натрупал съм много дългове в дирене на начин да отмъстя истински за смъртта на Шигеру и щом превзема Хаги, ще ги изплатя до един.
— Върнете ми името — рече той. — Това е единственото, което искам — докато приближавахме острова, той ми разказа как ходел там от време на време, отнасял съобщения и откъслечна информация за експедиции до Голямата земя или за пратки от сребро, коприна и други скъпоценности между крайбрежните градове. — Терада не могат да направят нищо повече от това да дразнят владетелите Отори — каза той, — но виж, вие вероятно можете да ги унищожите.
Аз нито се съгласих, нито опровергах предположението му, а се опитах да сменя темата, като го попитах за рибаря и откъде се познават.
— Ако питате дали вярвам в глупостите, в които той вярва, отговорът е „Не“! — улови погледа ми и се засмя. — Но майка ми вярва. Много са популярни сред проститутките. Вероятно им действат утешително заради окаяния им живот. Освен това нали те повече от всеки друг би трябвало да знаят, че всички хора са едни и същи под одеянията си. Не вярвам в никакъв бог, нито в друг живот отвъд този. Никой не е наказан след смъртта. Затова искам да ги видя наказани приживе.
Слънцето бе стопило мъглата и сега конусовидният остров се различаваше съвсем ясно, издигаше се от океана и над него се виеше дим. Пенейки се, вълните се разбиваха в сиво-черните крайбрежни скали. Вятърът се беше засилил и ни носеше устремно по вълните. Движението на прилива покрай острова се ускори. Усетих как коремът ми се преобърна, докато се спускахме шеметно надолу по една огромна зелена вълна. Вдигнах поглед към скалистия остров и няколко пъти поех дълбоко въздух. Не исках да повърна, когато се изправя пред пиратите.
Заобиколихме челната част на острова и се озовахме на подветрената страна. Рьома ми кресна да хвана веслото, тъй като то се мяташе и се гърчеше. Развърза го и го остави да падне, после насочи лодката през по-спокойните води към защитеното пристанище.
Беше естествено дълбоководно убежище с каменни стени и вълноломи около него. Сърцето ми трепна при вида на закотвената там флотилия — най-малко десет-дванайсет кораба, стабилни, годни за плаване, способни да превозят десетки мъже.
Във всеки край пристанището се охраняваше от дървено укрепление. Вътре, при отверстията за стрели мярнах хора, които без съмнение бяха опънали лъкове срещу мен. Рьома взе да маха и да вика и от близкото укрепление се появиха двама мъже. Не му махнаха в отговор, но когато поеха към нас, единият от тях кимна сдържано в знак, че го е познал. Когато приближихме кея, той извика:
— Хей, Рьома, кой е пътникът?
— Владетелят Отори Такео — отвърна важно Рьома.
— Така ли? Значи някой твой брат? Поредната грешка на майка ти ли?
Рьома приближи лодката до кея доста сръчно и я задържа, докато сляза. Двамата мъже още се кискаха. Не исках да подхващам кавга, но нямаше да им позволя да ме обиждат безнаказано.
— Аз съм Отори Такео. И не съм ничия грешка. Тук съм да разговарям с Терада Фумио и с баща му.
— А пък ние сме тук, за да не пускаме до тях такива като теб — отвърна по-едрият. Косите му бяха дълги, брадата — гъста като на северняк, а лицето — осеяно с белези. Размаха меча си пред лицето ми и се захили. Беше твърде лесно; неговото високомерие и глупост тутакси го направиха уязвим за съня на Кикута. Впих поглед в неговия; той зяпна, престана да се усмихва и ахна удивен, когато очите му се завъртяха назад и коленете му омекнаха. Беше бая едър и рухна тежко, удряйки глава в камъните.