Другият незабавно замахна с меча си към мен, но точно това движение бях очаквал. Бях се раздвоил и бях извадил Джато. Когато острието му разсече фалшивия ми образ, аз го пресрещнах, извъртях го рязко и избих оръжието от ръката му.
— Моля те, съобщи на Терада, че съм тук — рекох.
Рьома бе завързал лодката и вече беше на кея. Той вдигна меча му.
— Това е владетелят Отори, идиот такъв. Онзи, за когото се разправя във всички истории. Късметлия си, че не те уби намясто.
От укреплението дотичаха други мъже. Сега те всички паднаха на колене.
— Простете, господарю. Не исках да ви оскърбя — изломоти пазачът с широко отворени очи, без съмнение убеден, че онова, което се бе разиграло пред очите му, си е чиста магия.
— За твой късмет съм в добро настроение — рекох. — Но ти обиди моя братовчед. Мисля, че трябва да му се извиниш.
С Джато, опрян в гърлото му, той побърза да се подчини, при което Рьома се ухили самодоволно.
— Ами Теруо? — попита пазачът и посочи другаря си, който продължаваше да лежи в несвяст.
— Нищо му няма. Като се съвземе, ще се е научил на по-добри обноски. А сега бъди така добър да уведомиш Терада Фумио за пристигането ми.
Двама от тях поеха бързо нанякъде, а останалите се върнаха в укреплението. Аз седнах на стената на кея. Един котарак с окраска на костенурка, който бе наблюдавал с интерес срещата от самото начало, дойде и подуши проснатия на земята мъж, после скочи на стената до мен и започна старателно да се мие. Беше най-дебелата котка, която бях виждал. Пътуващите по море са известни със своите суеверия; без съмнение смятаха, че окраската на животното им носи късмет, затова явно го глезеха и го хранеха добре. Запитах се дали го вземат и на плаванията си.
Погалих котката и се огледах наоколо. Зад укреплението се виждаше малко селище, а отвъд, някъде по средата нагоре по хълма, се издигаше солидна дървена постройка, отчасти къща, отчасти крепост. Без съмнение от нея се откриваше добра гледка към брега и пътищата на корабите чак до град Хаги. Не можех да не се възхитя на разположението и застрояването на мястото и вече разбирах защо никой не бе успял да прогони пиратите от бърлогата им.
Видях мъжете да бързат нагоре по планинската пътека и чух как предадоха съобщението си при портите на къщата. После долових гласа на Фумио, малко по-дълбок и по-зрял, но със същата възбудена напевност, която си спомнях. Станах и отидох до края на кея. Котаракът скочи долу и ме последва. Наоколо вече се бе събрала солидна тълпа, враждебна и подозрителна. Държах ръката си близо до меча и се надявах присъствието на котката да ги успокои. Те ме наблюдаваха с любопитство, повечето от тях напрегнати също като мен, докато Рьома ги уведомяваше за самоличността ми:
— Това е владетелят Отори Такео, син и наследник на господаря Шигеру. Той уби Ийда — от време на време добавяше като на себе си: — Той ме нарече свой братовчед.
Фумио пристигна тичешком от къщата на хълма. Притеснявах се как щеше да реагира, но той ме посрещна топло и сърдечно, както се бях и надявал. Прегърнахме се като братя. Той изглеждаше по-възрастен, беше си пуснал мустаци и беше наедрял в раменете — всъщност изглеждаше охранен като котарака, — но подвижното му лице и живите му очи си бяха все същите.
— Дошъл си сам? — той отстъпи назад, за да ме огледа.
— Този човек ме доведе — посочих Рьома, който бе коленичил при появата на Фумио. Каквито и да бяха претенциите му, очевидно знаеше къде се намираше действителната власт. — Не мога да остана дълго; надявам се да ме върне обратно довечера.
— Чакай тук владетеля Отори — нареди му Фумио и после, когато тръгнахме, подвикна небрежно към стражите: — Дайте му нещо да яде.
„И не го дразнете“, прищя ми се да добавя, но се страхувах да не го засрамя още повече. Надявах се оттук нататък да се отнасят с него по-добре, но се съмнявах. Той бе от онзи тип хора, които винаги предизвикват присмех.
— Предполагам, че си дошъл с определена цел — рече Фумио, крачейки нагоре по хълма. Не бе загубил и капка от енергичността и жизнеността си. — Ще се окъпем, ще хапнем и после ще те отведа при баща ми.