Той тръгна веднага. Слисана и разтревожена, тя не можеше просто да седи и да го чака да се върне. Извика Хироши и му показа къщата и градината, докато проверяваше всички ремонти, които бе направила през есента. Качулатите ибиси в лятното си оперение се хранеха на бреговете на оризищата, а конската сврака продължаваше да ги гълчи, задето нахлуваха в нейната територия. После му каза да донесе ковчежетата и с по едно в ръце двамата поеха нагоре покрай река Ширакава, или Бялата река, към мястото, откъдето извираше в планината. Нямаше да ги скрие там, където Шоджи можеше да ги намери; не възнамеряваше да ги повери на човешко същество. Бе решила да ги връчи на богинята.
Свещеното място я успокои както винаги, но атмосферата в него — внушителна и неподвластна на времето — по-скоро я изпълни с благоговение, отколкото да повдигне духа й. Под огромната арка на входа към пещерата реката течеше бавно и равномерно през дълбоки вирове от зелена вода, опровергавайки името си, а причудливите форми на калцираните камъни светеха в полумрака като седеф.
Възрастната семейна двойка, която се грижеше за светилището, излезе да я поздрави. Оставяйки Хироши в компанията на мъжа, Каеде продължи нататък със съпругата му, като всяка носеше по едно ковчеже.
В пещерата бяха запалени лампи и свещи и влажният камък блестеше. Грохотът на реката заглушаваше всички други шумове. Те стъпваха внимателно от камък на камък, покрай огромната гъба, покрай замръзналия водопад, покрай небесната стълба — всички фигури, изваяни от варовиковата вода, — докато стигнаха до един камък, оформен като богинята, от който падаха капки като сълзи от майчино мляко.
Каеде каза:
— Трябва да помоля богинята да ми пази тези ценности. Ако не дойда за тях лично, нека завинаги останат тук при нея.
Възрастната жена кимна и се поклони. Зад скалата имаше пещера, значително над най-високото равнище на реката. Покатериха се там и оставиха ковчежетата в нея. Каеде забеляза, че вътре има още много предмети, поверени на богинята. Запита се за тяхната история и какво ли бе станало с жените, които ги бяха оставили. Вътре миришеше на влага и плесен. Някои от предметите се разлагаха, други вече бяха изгнили. Дали архивите за Племето щяха да се разложат тук, скрити под планината?
Въздухът бе студен и лепкав и тя потръпна. Щом остави ковчежето, внезапно почувства ръцете си празни и леки. Завладя я съзнанието, че богинята знаеше нейната нужда… че празните й ръце, празната й утроба ще бъдат запълнени.
Коленичи пред скалата и гребна с шепи вода от онази, която се бе събрала в основата й. Отпи, като се молеше почти безмълвно. Водата бе мека като мляко.
Коленичила зад нея, старицата започна да припява една толкова древна молитва, че Каеде изобщо не разбра думите, но техният смисъл я заля и се смеси със собствения й копнеж. Каменната фигура нямаше очи, нямаше черти и все пак Каеде почувства върху себе си великодушния поглед на богинята. Спомни си видението, което бе имала в Тераяма, и словата, отправени към нея: „Бъди търпелива, той ще дойде за теб.“
Чу ги отново, при това съвсем ясно, и за момент я озадачиха. След това смисълът им достигна до съзнанието й: „Той ще се върне. Разбира се, че ще го стори. Аз ще бъда търпелива, също като момчетата, закле се тя отново. Щом сестрите ми си дойдат, веднага тръгваме за Маруяма. И когато Такео се върне, аз ще зачена. Добре постъпих, че дойдох тук.“
Почувства се така заредена със сила от посещението си в пещерите, че привечер отиде в семейния храм да се поклони на гробницата на баща си. Придружи я Хироши, както и Аяко — една от жените от къщата, която носеше приношения от плодове и ориз и купа с димящ тамян.
Пепелта му лежеше погребана наред с гробовете на предците й — владетелите на Ширакава. Под огромните кедри бе мрачно и хладно. Вятърът шумолеше в клоните, довявайки жуженето на цикади. През годините колоните бяха изместени от земетресения и земята се бе надигнала, все едно мъртвите се опитваха да избягат.
Гробът на баща й все още бе непокътнат. Каеде взе приношенията от Аяко и ги постави пред надгробния камък. Плесна с ръце и сведе глава в поклон. Ужасяваше се, че може да чуе или да види духа му; при все това искаше да го омиротвори. Не можеше да мисли спокойно за смъртта му. Той бе искал да умре, но не бе намерил в себе си куража да сложи край на живота си. Бяха го сторили Шизука и Кондо — това представляваше ли убийство? Даваше си сметка и за собствената си роля в тези събития, за срама, който му бе донесла; дали духът му нямаше да изисква някакво възмездие?