Тя взе купата с горящ тамян от Аяко и прикади гроба, оставяйки дима да обгърне лицето и ръцете й и да я пречисти. Остави купата на земята и отново плесна с ръце три пъти. Вятърът стихна, щурците замлъкнаха и в този момент тя усети, че земята под краката й потрепери. Дърветата се заклатиха и целият пейзаж сякаш потръпна.
— Земетресение! — възкликна Хироши зад гърба й, а Аяко извика уплашено.
Беше съвсем лек трус, който не бе последван от други, но по пътя към къщи Аяко беше напрегната и тревожна.
— Духът на баща ви заговори — изрече тя глухо. — Какво ви каза?
— Одобрява всичко, което съм направила — отвърна Каеде с увереност, каквато — уви — й липсваше. Всъщност трусът я бе стъписал. Страхуваше се от гневния, ожесточен дух на баща си и усети, че застрашава всичко, което бе изпитала в свещените пещери при нозете на богинята.
— Хвала на небето — промълви Аяко, но устните й бяха стиснати и цяла вечер тя не престана да й хвърля тревожни погледи.
— Впрочем — попита я Каеде, докато се хранеха заедно, — къде е Сонода, племенникът на Акита?
Момъкът бе дошъл с чичо си предишната зима и тя го бе накарала да остане в нейното имение като заложник, поверявайки го на грижите на Шоджи. Почваше да си мисли, че в този момент един заложник можеше да й бъде от полза.
— Беше му разрешено да се върне в Инуяма — отвърна Аяко.
— Какво? — Шоджи бе освободил нейния заложник? Не можеше да повярва докъде бе стигнало предателството му.
— Дойде вест, че баща му бил болен — поясни Аяко.
Значи заложника й вече го нямаше, което още повече отслабваше позициите й.
Беше по здрач, когато чу гласа на Шоджи отвън. Хироши бе отишъл с Амано до дома му да се запознае със семейството му и да пренощува там и Каеде чакаше в стаята на баща си, прехвърляйки документите за владението. Съзря множество признаци за лошо управление и когато стана ясно, че Шоджи се е завърнал сам, гневът й срещу главния васал на баща й пламна с още по-голяма сила.
Той отиде при нея, следван от Аяко, която носеше чай, но Каеде нямаше търпение да изчака.
— Къде са сестрите ми? — попита тя.
Преди да отговори, той отпи от чая си с благодарност. Изглеждаше изморен от пътя и от горещината.
— Владетелят Фудживара се радва на вашето завръщане — каза Шоджи. — Изпраща ви своите поздрави и моли утре да го посетите. Ще ви проводи паланкин и придружители.
— Нямам никакво намерение да го посещавам — отвърна тя рязко, като се опитваше да запази самообладание. — Очаквам сестрите ми да бъдат доведени утре и след това потегляме за Маруяма, колкото се може по-скоро.
— Опасявам се, че сестрите ви не са там — каза той.
Сърцето й се сви.
— А къде са?
— Владетелят Фудживара казва, че господарката Ширакава не бива да се тревожи. Били живи и здрави и той щял да й каже къде се намират, когато го посети утре.
— И ти смееш да ми носиш подобна вест? — гласът й звучеше изтънял и неубедителен за собствените й уши.
Шоджи сведе глава:
— Не ми е приятно, но владетелят Фудживара е такъв, какъвто си е; не мога да му откажа подчинение или да го предизвикам, вие също, струва ми се.
— В такъв случай те са заложници? — попита тя глухо.
Той не отговори направо, а просто каза:
— Ще дам нареждания за пътуването ви утре. Да ви придружа ли?
— Не! — изкрещя тя. — И ако се налага да отида, ще яздя. Няма да чакам паланкина му. Кажи на Амано, че ще взема сивия кон и че той трябва да ме придружи.
За момент си помисли, че Шоджи ще й възрази, но той стори дълбок поклон и се подчини.
След като го отпрати, Каеде потъна в смут. Ако не можеше да има доверие на Шоджи, на кого в имението би могла да разчита? Опитваха ли се да я вкарат в капан? Със сигурност дори Фудживара не би посмял. Тя вече беше омъжена. В един миг й мина мисълта, че трябва незабавно да поеме обратно към Маруяма; в следващия си даде сметка, че Аи и Хана бяха в чужди ръце, и осъзна какво означаваше някой да държи заложници против нея.
„Сигурно мама и владетелката Наоми са страдали по този начин, помисли си тя. Трябва да отида при Фудживара и да се спазаря с него за сестрите си. Той ми е помагал и по-рано. Няма сега да се обърне изцяло против мен.“