— А позволено ли ми е да им пиша? — Каеде усещаше как в гърдите й се надига гняв, задето бе принудена да моли за подобни услуги.
— Ако показваш писмата си на Оно Риеко.
Пламъчетата на лампите примигваха на течението, а вятърът отвън стенеше с почти човешки глас. Каеде внезапно си спомни за слугините, с които спеше в имението на Ногучи. В такива бурни нощи, когато вятърът не позволяваше на никого да заспи, те се плашеха една друга още повече, като си разказваха истории за призраци. Сега имаше чувството, че чува същите призрачни вопли, които си бе представяла тогава в многогласната реч на вятъра. Историите на прислужниците до една бяха за момичета, убити несправедливо или сложили край на живота си от любов, изоставени от своите любими, предадени от своите съпрузи, убити от своите господари. Техните гневни ревниви духове зовяха за справедливост от света на сенките. Тя потръпна.
— Студено ли ти е?
— Не, мислех си за призраци. Може би някой ме е докоснал. Вятърът се засилва. Тайфун ли е?
— Да, струва ми се.
„Такео, къде си?, изстена мислено тя. Някъде навън ли си в това време? Мислиш ли за мен в този момент? Твоят дух ли витае зад мен, карайки ме да треперя?“
Фудживара я наблюдаваше.
— Едно от нещата у теб, които ме изпълват с възхищение, е, че не показваш страх. Не се плашиш нито от земетресение, нито от тайфун. В такива моменти повечето жени изпадат в паника. Разбира се, това изглежда по-женствено, а и твоята смелост те отведе твърде далеч. Трябва да бъдеш предпазвана от нея…
„Никога не бива да разбере от какво най-много ме е страх, колко треперя да не би да науча за смъртта на Такео, Аи или Хана“, помисли си тя.
Фудживара се приведе леко напред и с бледа дългопръста ръка й посочи да погледне ковчежето.
— Донесъл съм ти сватбен подарък — той отвори капака и извади от вътре обвит в коприна предмет. — Не очаквам да си запозната с подобни рядкости. Някои от тях са от дълбока древност. Колекционирам ги от години… — той постави предмета на пода пред нея. — Можеш да го видиш, след като си тръгна.
Каеде погледна предпазливо увитата вещ. Тонът му бе предупреждение, че той се наслаждава на някаква жестока шега за нейна сметка. Нямаше представа, какво можеше да е — може би статуетка или стъкленица с парфюм.
Вдигна очи към лицето му и видя леката усмивка, която играеше върху устните му. Нямаше нито оръжия, нито защита срещу него, разполагаше единствено със своята красота и кураж. Остави погледа й да се плъзне покрай него, спокойна и неподвижна.
Той се изправи и й пожела лека нощ. Тя се поклони, опирайки чело в пода, и той си тръгна. Вятърът клатеше покрива, а дъждът биеше мощно по него. Тя не чу стъпките му, докато се отдалечаваше — сякаш изведнъж бе изчезнал в бурята.
Беше сама, макар и да знаеше, че Риеко и слугините чакаха в съседните стаи. Бавно сведе поглед към тъмноморавата коприна, съзерцава я няколко мига, после взе и разви предмета в нея. Представляваше фалос във възбудено състояние, издялан от някакво червеникаво меко дърво — може би череша — и съвършен във всяка една подробност. Бе отвратена и едновременно с това очарована от него, както без съмнение бе смятал и самият Фудживара. Той никога нямаше да докосне тялото й, никога нямаше да спи с нея, но бе разгадал нейното бликнало желание и със своя извратен подарък заявяваше презрението си към нея и едновременно с това я караше да страда.
В очите й бликнаха сълзи. Тя загърна отново предмета и го върна в ковчежето. После легна на постелката в своята брачна стая и заплака безмълвно за мъжа, когото обичаше и желаеше.
Седма глава
— Опасявах се, че ще трябва да съобщя на съпругата ти, че си изчезнал — каза Макото, докато си проправяхме път в мрака към светилището. — Мисълта за това ме изпълваше с повече страх от която и да било битка в живота ми.
— А аз се опасявах, че си ме изоставил — отвърнах.
— Надявах се, че ме познаваш по-добре! Щеше да е мой дълг да уведомя господарката Отори, но щях да оставя Джиро с коне и храна и да се върна веднага след като говоря с нея — замълча за миг и после добави с приглушен глас: — Никога не бих те изоставил, Такео, би трябвало да го знаеш.
Изпитах срам заради съмненията си и не ги споделих с него.
Той викна към мъжете, застанали на стража, и те му отвърнаха.
— Всички ли сте будни? — попитах, тъй като обикновено през нощта стояхме на пост и спяхме поред.