— На никого не му се спеше — отвърна той. — Нощта е твърде тежка и душна. Скорошната буря — онази, която те е забавила — започна изневиделица. А и през последните два-три дни имаме чувството, че някой ни дебне. Вчера Джиро отиде да дири диви картофи в гората и там зърнал някой да се спотайва зад дърветата. Мисля, че разбойниците, за които спомена рибарят, може да са получили вест за присъствието ни и сега да проверяват с какви сили разполагаме.
Вдигахме повече шум от впряг волове, докато се препъвахме по обраслата пътека. Ако някой ни дебнеше, нямаше да остане и капка съмнение за завръщането ми.
— Вероятно се страхуват, че сме им съперници — рекох. — Веднага щом дойдем с повече хора, ще ги разчистим, но сега, както сме само шестима, не можем да се бием с тях. Ще тръгнем на разсъмване и да се надяваме, че няма да ни устроят засада по пътя.
Беше невъзможно да се определи кой час е и колко остава до зазоряване. Старите постройки на светилището бяха изпълнени със странни шумове, скърцане на греди, шумолене в сламените покриви. От гората цяла нощ се обаждаха кукумявки; веднъж долових и нечии стъпки — диво куче може би или дори вълк. Опитах се да поспя, но съзнанието ми бе изпълнено с всички онези, които искаха да ме убият. Беше твърде възможно да са ни проследили дотук, а и закъснението засилваше тази вероятност. Не беше изключено рибарят… дори може би Рьома… да са се изтървали пред някого за пътуването ми до Ошима, а и както прекрасно знаех, шпионите на Племето бяха навсякъде. Дори без връзка с присъдата, която ми бяха издали, мнозина от тях сега се чувстваха длъжни да отмъстят за смъртта на роднините си.
Дори през деня да вярвах в истинността на пророчеството, както винаги в ранните утринни часове то вече не ми се струваше такава утеха. Макар и бавно, се приближавах към целта си; не можех да понеса мисълта да умра, преди да я осъществя. Но с толкова много врагове срещу себе си нима бях безумец като Джо-Ан да вярвам, че можех да ги победя?
Вероятно бях задрямал, защото, когато отворих очи, небето бе изсветляло и птиците подхващаха утринната си песен. До мен Джиро все още спеше, дишайки дълбоко и равномерно като дете. Докоснах го по рамото да го събудя и той отвори очи с усмивка. После, щом се върна от другия свят, видях как на лицето му се изписаха разочарование и скръб.
— Сънува ли нещо?
— Да. Видях брат си. Толкова се зарадвах, че е жив. Той ми викна да го последвам и после потъна в гората зад нашата къща — с видимо усилие да овладее вълнението си той се изправи. — Тръгваме веднага, нали? Отивам да приготвя конете.
Помислих си за съня, в който ми се бе явила мама, и се запитах какво ли се опитваха да ни кажат мъртвите. На бледото зарево на утрото светилището изглеждаше по-призрачно от всякога. Беше мрачно, враждебно място, което нямах търпение да напуснем.
Конете бяха отпочинали след няколкото дни престой и се движехме бързо. Все още бе горещо и душно, със сиви облаци и без вятър. Хвърлих поглед назад към плажа, докато се изкачвахме по скалистата пътека, питайки се какво ли правеха рибарят и единственото му оцеляло дете, но около колибите не се забелязваха никакви признаци на живот. Всички бяхме напрегнати. Бях наострил слух за всякакви шумове, опитвайки се да ги разгранича от тропота на копита и дрънченето на сбруи, както и от приглушения грохот на морето.
На върха на стръмната скала спрях за момент и отправих поглед към Ошима. Островът бе забулен в мъгла, но местонахождението му бе означено от тежка корона сиви облаци.
Джиро бе спрял до мен, а другите яздеха пред нас и вече навлизаха в гората. Настъпи тишина и в същия миг долових звука, който не можех да сбъркам — нещо средно между изскърцване и въздишка — звука от изопната тетива на лък.
Извиках предупредително към Джиро и се опитах да го стигна и да го накарам да се наведе, но Шън отскочи встрани, като почти ме изхвърли от седлото, и аз неволно се вкопчих във врата му. Джиро обърна глава и погледна към гората. Стрелата прелетя със свистене над мен и го уцели право в окото.
Той нададе вик на болка и изумление; устреми ръце към лицето си, политна напред и падна върху врата на коня си. Животното изцвили тревожно, изправи се леко на задните си крака и се опита да поеме след своите другари, докато ездачът му се полюшваше безпомощно на гърба му.
Шън източи врат и предпазливо приведен пое към укритието на дърветата. Пред нас Макото и стражите се бяха обърнали. Един от мъжете тръгна напред и успя да хване стъписания кон за юздите.