Макото вдигна Джиро от седлото, но докато стигна до тях, момчето беше мъртво. Стрелата бе пронизала главата му и бе излязла от задната страна на черепа му. Скочих от коня, срязах стрелата и я издърпах. Беше масивна, окичена с пера от орел. Лъкът, който я бе изпратил, вероятно беше огромен, от онези, дето ги носят самотните стрелци.
Заля ме почти непоносима болка. Този изстрел бе предназначен за мен. Ако не бях го чул и избегнал, Джиро нямаше да е мъртъв. В гърдите ми изригна дива ярост. Щях да убия неговия убиец или да умра и аз.
Макото прошепна:
— Сигурно е засада. Нека се скрием и да видим колцина са.
— Не, стрелата беше за мен — отвърнах също тъй тихо. — Това е дело на Племето. Стойте тук; прикрийте се, аз тръгвам след него. Сигурно е само един… или най-много двама — не исках да идват с мен. Само аз можех да се движа безшумно и незабелязано, само аз притежавах уменията да се доближа до този убиец. — Елате, когато ви повикам; искам да го хвана жив.
Макото каза:
— Ако е само един, вместо да се укриваме, по-добре да продължим напред. Дай ми шлема си; аз ще яздя Шън. Може да успеем да го заблудим. Той ще ни последва и ти ще можеш да го издебнеш в гръб.
Не знаех доколко резултатна щеше да е тази измама, нито колко близо се намираше стрелецът. Най-вероятно бе видял, че стрелата не ме е улучила. Щеше да предположи, че ще се втурна да го преследвам. Но ако хората ми поемеха напред, поне нямаше да ми пречат. Стрелецът вече можеше да е навсякъде в гората, но аз смятах, че мога да се движа по-бързо и по-безшумно от него. Щом конете поеха в тръс със своя скръбен товар, аз станах невидим и хукнах нагоре по склона, провирайки се между дърветата. Не смятах, че стрелецът изчаква на мястото, откъдето бе пуснал фаталната стрела; предположих, че най-вероятно е поел в югозападна посока, за да ни пресрещне там, където пътят свиваше отново на юг. Но дори и все още да ни дебнеше, нямаше как да знае къде съм, освен ако не владееше най-висшите умения на Племето.
Скоро долових звук от човешко дишане и лекия натиск на стъпващи по меката земя нозе. Спрях и затаих дъх. Той мина на десетина крачки от мен, без да ме види.
Беше Кикута Хаджиме — младият борец от Мацуе, — с когото бях тренирал. Последно го бях видял в конюшнята на борците, когато двамата с Акио пътувахме за Хаги. Тогава си мислеше, или поне аз така предположих, че повече няма да ме види. Но Акио не бе успял да ме убие, както бе планирал, и сега бяха изпратили Хаджиме срещу мен. Огромният лък бе окачен на рамото му; както повечето масивни хора, се движеше, пренасяйки тежестта си върху външната част на стъпалата си и въпреки теглото си го правеше бързо и безшумно. Само моят слух можеше да го различи.
Последвах го към пътя, където пред нас чух конете, които се движеха в припрян галоп, все едно бягаха. Дори долових как един от стражите викна към Макото да язди по-бързо, обръщайки се към него с „владетелю Отори“, което ме накара да се усмихна горчиво на измамата. Плячката ми и аз се изкачихме бързо по склона, спуснахме се от другата страна и излязохме на една открита скала, която представляваше добър наблюдателен пункт към пътя под нас.
Хаджиме зае стабилна позиция върху скалата и смъкна лъка от рамото си. Нагласи стрелата на тетивата; чух как пое дълбоко въздух, докато я опъваше — мускулите на ръцете му се очертаха, жилите на врата му се изопнаха. В ръкопашен бой с него нямаше да имам никакъв шанс. Вероятно можех да го посека с Джато, ако успеех да го издебна в гръб, но тогава трябваше да съм сигурен, че ще го убия с първия удар, а аз исках да го заловя жив.
Той застина неподвижен, в очакване мишената му да се появи изпод дърветата. Едва долавях дишането му. Бях наясно с техниката, която използваше, както и с обучението, което бе преминал, и не ми беше трудно да разпозная пълната му концентрация. Беше се слял с лъка, със стрелата. Вероятно бе внушителна гледка, но единственото, което осъзнавах в момента, бе желанието ми да го видя как страда и после как умира. Помъчих се да овладея яростта си. Разполагах само с няколко мига за размисъл.
Все още носех със себе си оръжията на Племето, между тях и комплект ножове за хвърляне. Не бях голям майстор с тях, но в този миг отговаряха на целта ми. Бях ги изсушил и намазал с масло след премеждието в пристанището на пиратите; сега те се плъзнаха леко от торбичката си. Когато конете долу приближиха, изтичах навън от укритието си, станах невидим и в движение започнах да хвърлям ножовете.
Първите два профучаха покрай него, нарушиха концентрацията му и го накараха да се обърне към мен. Гледаше над главата ми със същото недоумяващо изражение, което бе придобил в тренировъчната зала, когато бях станал невидим. Прииска ми се да се разсмея и в същото време изпитах неизразима болка. Третият нож го уцели в бузата и многобройните му остриета моментално очертаха върху нея кърваво цвете. Той отстъпи неволно назад и както видях, се озова на самия ръб. Хвърлих следващите два ножа право в лицето му, след което възвърнах формата си точно пред него. Джато подскочи в десницата ми. Той се хвърли назад, за да избегне удара, политна през ръба и падна тежко почти под копитата на конете.