Бях твърде ядосан, за да продължа разговора си с него. Казах му, че искам да остана сам, и извиках Манами. Тя дойде с почервенели от плач очи, отнесе подносите и ми оправи постелята. Взех си гореща вана с мисълта, че за известно време може да ми е последна. Не исках да обуздавам гнева си, защото, когато стихнеше, на негово място нахлуваше скръбта и даже нещо по-лошо — опасенията. Исках да остана в бурното мрачно настроение на своята същност на Кикута, която ме правеше безстрашен. В съзнанието ми изплува една от мъдростите на Мацуда: „Ако някой се сражава отчаяно, той ще оцелее. Ако се опита да оцелее, ще умре.“ Време беше да се хвърля в отчаяна битка, защото, изгубех ли Каеде, губех всичко.
На сутринта Манами бе още по-нещастна и ридаеше необуздано, докато се сбогуваше, с което разстройваше и останалите прислужници. Но настроението сред мъжете и по улиците бе ведро и бойко, много жители на града се трупаха навън да викат и да ни махат, докато минавахме покрай тях. Взех само воини, главно от клана Отори, но и някои други, които бяха с мен още от Тераяма; оставих земеделците да довършат прибирането на реколтата и да защитават собствените си домове и града. Повечето воини от Маруяма останаха да отбраняват крепостта, но неколцина дойдоха с нас като водачи и съгледвачи.
Разполагах с около петстотин воини на коне и може би още толкова стрелци — част от тях се движеха на коне, а другите — пеша. Останалите бяха войници пешаци, въоръжени с копия и тояги. Имаше и обоз с товарни коне, както и носачи на провизии. Изпитвах гордост, че армията ми бе сформирана и оборудвана толкова бързо.
Не бяхме изминали много път и тъкмо се канехме да прекосим Асагава, където бяхме постигнали такава унищожителна победа над Ийда Нариаки, когато установих, че Джо-Ан ни следва с шепа низвергнати. След реката поехме по южния път към Ширакава. Никога не бях изминавал това разстояние, но знаех, че ще ни трябват поне два дни, за да стигнем до дома на Каеде, а Макото ми беше казал, че резиденцията на Фудживара била разположена недалеч от него в южна посока.
Когато спряхме за обяд, отидох да говоря с Джо-Ан с ясното съзнание, че погледите на всички са вперени в мен. Наострих слух да доловя някакви коментари, решен да накажа всеки, който си позволеше да каже нещо, но никой не посмя.
Джо-Ан се хвърли по очи в нозете ми и аз му казах да се изправи.
— Защо си дошъл?
Той ми отправи усмивка, която приличаше повече на гримаса, оголваща изпотрошените му зъби.
— Да погребвам мъртвите — беше смразяващ отговор, който определено не желаех да чуя. — Времето се разваля — продължи Джо-Ан, вперил поглед в скупчените високи облаци, които се разпростираха като конски опашки по небето откъм запад. — Наближава тайфун.
— Нямаш ли някакви хубави вести за мен?
— Бог винаги има добри вести за вас — отвърна той. — После ще ви го припомня.
— После?
— След битката, която ще загубите.
— Може и да не я загубя! — наистина, трудно ми бе да си го представя, след като хората ми бяха толкова бодри и жадни за победа, а собственият ми гняв бушуваше в гърдите ми.
Джо-Ан не каза нищо повече, но устните му се движеха безмълвно и аз знаех, че се моли.
Макото, изглежда, също се бе отдал на молитва, докато яздехме нататък, или бе в онова състояние на медитация, което монасите умеят да постигат. Изглеждаше спокоен и вглъбен в себе си, все едно вече бе прекъснал връзката си с този свят. Почти не му говорех, тъй като все още не бях преодолял гнева си към него, но двамата яздехме един до друг както по-рано. Каквито и да бяха съмненията му по отношение на този поход, бях сигурен, че няма да ме изостави и постепенно, успокоен от ритъма на конския тропот, ядът ми към него се уталожи.
На хоризонта небето постепенно потъмня, забулено от тежки облаци. Цареше необичайно затишие. Същата нощ лагерувахме на открито край малко градче; на зазоряване започна да вали. До обед вече се сипеше проливен дъжд, който забавяше движението ни и просмукваше духа ни. Въпреки това, продължавах да се успокоявам аз, все още нямаше вятър. Можехме да понесем малко дъжд. Макото не бе толкова оптимистичен и се страхуваше, че ще бъдем принудени да спрем в Ширакава, където по това време внезапно се изсипваха порои.
Но ние изобщо не стигнахме до Ширакава. Когато наближихме границата на Маруяма, пратих напред съгледвачи. Те се върнаха в късния следобед, за да съобщят, че са видели средна по численост войска, около хиляда и петстотин воини, които се подготвяли да лагеруват в равнината пред нас. Флаговете били на Сейшуу, но хората ни различили и герба на Фудживара.