— Излязъл е да ни пресрещне — рекох на Макото. — Знаел е как ще реагирам.
— Почти сигурно е, че не е дошъл лично — отвърна Макото. — Но би могъл да командва неограничен брой съюзници. Както се опасявах, подготвили са ти капан. Не е било трудно да предвидят реакцията ти.
— Ще ги атакуваме на разсъмване — успокоих се, че армията е толкова малка.
Изобщо не се уплаших от Фудживара; онова, което ме плашеше, бе сблъсък с Араи и с близо трийсетхилядната му армия. Последното, което бях научил за него, бе, че се намира в Инуяма, далеч в източната част на Трите провинции. Но цяло лято нямах новини за действията му; възможно бе да се е върнал в крепостния град Кумамото, който, доколкото знаех, се намираше на по-малко от ден път от Ширакава.
Разпитах подробно разузнавачите за терена. Единият от тях — Сакаи, познаваше добре областта, тъй като бе израсъл там, и според него мястото бе подходящо за водене на битка или би могло да бъде при по-благоприятно време. Ставаше дума за неголяма равнина, която на юг и на изток бе защитена от планински хребети, но на север и на запад оставаше открита. На юг имаше проход, през който вероятно бяха дошли нашите врагове, а на север широка долина стигаше до крайбрежния път. Този, по който бяхме дошли от Маруяма, извеждаше до долината на около два километра преди каменистите подстъпи към равнината.
В тези височинни местности водата беше оскъдна, поради което те бяха необработваеми. Коне пасяха дивите им треви, събирани веднъж годишно през есента. През ранна пролет тревата се гореше. Сакаи ми каза, че когато била по-млада, владетелката Маруяма често идвала тук на лов с ястреби. Преди залез видяхме няколко орела, които си търсеха храна.
Долината в нашия тил ми вдъхваше успокоение. Ако станеше нужда, тя можеше да бъде път за отстъпление. Не планирах да отстъпваме и не исках да се връщам принудително в крепостния град. Целта ми бе да вървя само напред, да разбия онези, които заставаха на пътя ми, да си върна жената и да отмъстя за ужасното оскърбление, което представляваше нейното похищение. Но Мацуда ме бе учил никога да не настъпвам, без да знам как да отстъпя, и въпреки гнева си не възнамерявах да жертвам хората си без нужда.
Никоя нощ не ми се бе струвала толкова дълга. Дъждът понамаля и на зазоряване вече само ръмеше, което повдигна духа ми. Станахме по тъмно и поехме напред веднага щом се развидели, развявайки флаговете на Отори, но все още без да надуваме раковините.
Точно преди края на долината наредих на хората си да спрат. Взех Сакаи със себе си и тръгнах пеша под укритието на дърветата към границата на долината. Тя се простираше на югоизток в поредица малки обли хълмове, покрити с високи треви и диви цветя, осеяна със сиво-бели камъни с причудливи форми, много от които покрити с жълти и оранжеви лишеи.
От дъжда земята под нозете ни се бе разкаляла, а над долината бяха надвиснали валма от мъгла. Видимостта бе ограничена до няколкостотин крачки; при все това чувах съвсем ясно враговете ни — цвилене на коне, викове на мъже, скърцане и дрънчене на сбруи.
— Докъде стигнахте снощи? — попитах Сакаи.
— До първия хребет, малко по-нататък от мястото, където се намираме. Наоколо имаше и техни разузнавачи.
— Сигурно знаят, че сме тук. Защо още не са ни атакували?
— Според мен беше по-логично да ни устроят засада в предната част на долината; звуците, които чувах, бяха на армия в готовност, но не в нападение.
— Вероятно не искат да губят преимуществото, което им дава склонът — предположи Сакаи.
Наистина склонът им осигуряваше известно предимство, макар и не кой знае какво, тъй като не беше особено стръмен. Мъглата ме притесняваше повече, тъй като ни лишаваше от възможността да видим каква бе числеността на онези, срещу които щяхме да се хвърлим в битка. Аз приклекнах и за момент се заслушах напрегнато. Отвъд ромона на дъжда и придиханието на дърветата чувах двете армии еднакво… дали беше така? Откъм врага шумът нарастваше като прибоя на морските вълни.
— Видял си най-много хиляда и петстотин?
— Сигурно са по-малко — отвърна Сакаи.
Поклатих глава. Може би времето, безсънието и опасенията ме правеха излишно напрегнат. Може би собственият ми слух ми играеше някакви номера. Но когато се върнахме при основната част на войската, извиках Макото и капитаните и им споделих тревогата си, че може би врагът ни има значително числено превъзходство и ако се окаже така, трябва незабавно да се изтеглим при сигнал от раковината.