— Към Маруяма ли ще отстъпваме? — попита Макото.
Това бе един от плановете ми, но ми трябваше и друга възможност. Враговете ми щяха да очакват от мен да постъпя именно така, затова допусках, че вече може да са атакували крепостния град, при което аз наистина щях да се озова в капан. Дръпнах Макото настрана и му казах:
— Ако и Араи е пратил войска срещу нас, не бива да влизаме в такова неравно сражение. Единствената ни надежда е да се изтеглим към крайбрежието и да разчитаме на Терада да ни превозят до Ошима. Ако преминем в отстъпление, искам да препуснеш напред и да намериш Рьома. Трябва да се уговорим с Терада Фумио.
— Тогава всички ще си помислят, че съм избягал първи — изрази бурното си несъгласие Макото. — Бих предпочел да остана до теб.
— Няма друг, когото бих могъл да изпратя. Ти познаваш Рьома и знаеш пътя. А и бездруго вероятно всички ще го обърнем в бягство.
Тогава той ме погледна заинтригуван.
— Да не би да имаш предчувствие за сблъсъка? Това ли е битката, която ще загубим?
— В случай че се окаже така, искам да запазя хората си. Загубил съм толкова много, не мога да си позволя да загубя и тях. В края на краищата ни предстоят още две победи!
Той се усмихна; стиснахме си бързо ръцете. Препуснах обратно към челото на войската и дадох сигнала за потегляне.
Стрелците на коне поеха напред, следвани от пешаците, а конницата бе разпределена по двата фланга. Щом излязохме от долината, по мой сигнал стрелците се разделиха на две групи и се отклониха встрани. Дадох команда на пешаците да спрат, преди да са се озовали в обсега на противниковите стрелци.
Вражеската войска се мержелееше пред нас в мъглата. Пратих в челото един от воините на Отори. Той изрева с гръмовен глас:
— Владетелят Отори преминава през тази област! Пуснете го да мине или се пригответе да умрете!
Един от техните изрева в отговор:
— Имаме заповед от владетеля Фудживара да накажем този самозванец Отори! Още преди пладне ще се сдобием с неговата и с вашите глави!
Вероятно сме им изглеждали жалка сбирщина. Техните пешаци, преизпълнени с увереност в победата, се втурнаха надолу по склона с насочени копия. Нашите стрелци незабавно опънаха лъкове и врагът се озова под дъжд от стрели. Техните стрелци отвърнаха със същото, но ние все още бяхме извън обсега им и нашите конници се понесоха напред, врязаха се в пешаците и връхлетяха върху стрелците, преди онези да успеят да пуснат нови стрели.
После нашите пешаци се втурнаха напред и изтикаха техните от склона. Знаех, че хората ми са добре обучени, но безпощадността, с която се биеха, изненада дори мен. Когато се понесоха напред, сякаш нямаше сила, която да ги спре. Врагът започна да се изтегля по-бързо, отколкото бях очаквал, и ние се втурнахме след тях с извадени мечове, посичайки в движение отстъпващите войници.
Когато се озовахме на върха на хълма, Макото се намираше от дясната ми страна, а воинът с раковината — от лявата. Тук-таме осеяна с възвишения, равнината се простираше чак до далечния хребет в Източната провинция. Но вместо пред малобройна армия в отстъпление ние се изправихме пред значително по-стряскаща гледка. Между малките хълмове ни чакаше друга армия, далеч по-голяма — воините от западната армия на Араи, с развети флагове и в пълна бойна готовност.
— Надуй раковината! — изкрещях на воина до мен.
Трябваше да се доверя на слуха си още от самото начало. Той поднесе раковината към устните си и тъжният звук се разнесе над равнината, отрази се в хълмовете отсреща и ехото се върна при нас.
— Тръгвай! — викнах на Макото. Той с усилие обърна коня си и го пришпори в галоп.
Известно време животното се противеше, показвайки нежелание да изостави другарите си, и Шън дори изцвили към него. Но след броени мигове всички вече се бяхме обърнали и се носехме след Макото обратно към долината.
Бях горд с осъществената от хората ми атака, но в онзи момент в мъглявата есенна зора изпитах още по-голяма гордост от начина, по който незабавно се подчиниха на заповедта ми и преминаха в отстъпление.
Бързината, с която бяхме извършили маневрата, свари враговете ни неподготвени. Бяха очаквали да се втурнем надолу по склона след тях, където заедно с хората на Араи щяха да ни изтребят до крак. В първия сблъсък бяха понесли значителни загуби и за известно време придвижването им бе възпрепятствано от труповете и от суматохата, царяща сред двете армии. По същото време дъждът се усили отново, превръщайки земята под нозете в хлъзгава кал, което бе в наша полза, тъй като вече бяхме почти в долината с нейния каменист терен.