Аз препусках отзад, подканвах хората да бързат и от време на време се обръщах, за да отблъсна най-близките преследвачи. На мястото, където долината се стесняваше, оставих около двеста души от най-добрите си воини със заповедта да издържат колкото се може по-дълго, печелейки време за изтеглянето на основната армия.
Яздихме непрекъснато през целия ден и когато падна нощта, вече бяхме далеч пред своите преследвачи, но с жертвите и ариергарда, който бях оставил на теснината, наброявахме едва половината от първоначалната армия. Позволих на хората да си починат няколко часа, но времето все повече се влошаваше и както се бях опасявал, вятърът се усилваше непрестанно. Ето защо продължихме да се придвижваме през нощта и през следващия ден почти без да ядем и да почиваме, като от време на време влизахме в схватка с малки групи конници, които успяваха да ни застигнат, и бързахме отчаяно към морския бряг.
Онази нощ бяхме на един хвърлей от Маруяма и аз изпратих Сакаи напред да види какво е положението в града. Заради влошаващото се време той беше на мнение, че трябва да се изтеглим там, но аз все така не приемах идеята за евентуална дълга обсада, а и не бях сигурен с кого в края на краищата щеше да се съюзи градът. Спряхме за известно време, похапнахме и оставихме конете да си отдъхнат. Бях на предела на силите си от изтощение и спомените ми за онзи период са доста мъгляви. Знаех, че ще понеса пълно поражение… че вече бях победен. Част от мен съжаляваше, че не съм загинал в битка в отчаян опит да спася Каеде, част от мен се бе вкопчила в пророчеството, вярвайки, че то все пак ще се изпълни, и част от мен просто се питаше какво правех там, седнал като призрак в храма, където бяхме намерили убежище, с парещи клепачи и с тяло, мъчително копнеещо за сън.
Вятърът на пристъпи виеше около колоните и от време на време покривът се разтърсваше и се повдигаше, сякаш всеки миг щеше да отлети. Никой не изгаряше от желание да приказва; около всички витаеше атмосфера на примирено несъгласие — още не бяхме преминали в селенията на мъртвите, но се бяхме запътили натам. Всички, с изключение на стражите, потънаха в неспокоен сън, но аз останах буден. Нямаше да заспя, преди да ги отведа в безопасност. Знаех, че трябва скоро да тръгваме… че трябва да се придвижваме почти цяла нощ… но не ми се искаше да ги будя, преди да си отдъхнат.
На няколко пъти си казвах: „Само още няколко минути, само до завръщането на Сакаи“ и най-накрая на фона на вятъра и проливния дъжд долових тропот на копита — не на един кон, а на два, помислих си.
Излязох на верандата и се взрях в мрака и дъжда; видях Сакаи, а зад него Хироши, който тъкмо се смъкваше от гърба на стар дръглив кон.
Сакаи викна:
— Срещнах го на пътя точно пред портите на града. Беше тръгнал да ви търси! В това време!
Двамата бяха братовчеди, макар и далечни, и аз долових в гласа му гордост.
— Хироши! — викнах и той се втурна към верандата, изу подгизналите си сандали и падна на колене.
— Владетелю Отори.
Дръпнах го вътре на сухо и се взрях в него слисан.
— Чичо е мъртъв, градът се предаде на хората на Араи — рече той гневно. — Не мога да повярвам! Почти веднага след като тръгнахте, старейшините го решиха, а чичо предпочете да отнеме живота си, отколкото да се съгласи. Хората на Араи пристигнаха рано тази сутрин и старейшините веднага отстъпиха.
Макар че бях очаквал подобна вест, ударът бе жесток, още по-съкрушителен заради смъртта на Сугита, който бе подкрепял Каеде тъй предано. При все това изпитах облекчение, че се бях вслушал в инстинкта си и пътят за отстъпление към морския бряг бе все още открит. Но сега вече трябваше да тръгваме незабавно. Викнах на стражите да събудят хората.
— И ти си яздил през тоя дъжд чак дотук, за да ме уведомиш? — попитах Хироши.
— И цяла Маруяма да ви изостави, аз никога няма да ви предам! — заяви момчето. — Обещах ви да дойда; дори избрах най-стария кон в конюшнята.
— По-добре да си беше останал вкъщи. Бъдещето ми вече изглежда доста мрачно.
Сакаи каза с приглушен глас:
— И аз изпитвам срам. Мислех, че ще останат с вас.