— Не мога да ги обвинявам — рекох. — Араи разполага с много по-голяма мощ, а и винаги сме били наясно, че Маруяма не може да издържи на продължителна обсада. По-добре да се предадат сега, да пощадят хората и да спасят реколтата.
— Те смятат, че ще отстъпите към града — рече Хироши. — Повечето хора на Араи ви причакват при Асагава.
— В такъв случай може би преследвачите ни ще са по-малко — рекох. — Няма да предположат, че ще поема към крайбрежието. Ако яздим денем и нощем, можем да стигнем там до ден-два — обърнах се към Сакаи: — Няма смисъл дете като Хироши да прояви неподчинение към собствения си клан и да пожертва живота си за една загубена кауза. Върни го в Маруяма. Освобождавам него и теб от всякакви задължения към мен.
И двамата отказаха категорично да ме изоставят, а и нямаше време за спорове. Хората бяха будни и готови за път. Продължаваше да вали като из ведро, но вятърът бе поутихнал, възобновявайки надеждата ми, че бурята вече преминаваше. Беше твърде тъмно, за да се движим по-бързо от волове. Мъжете отпред носеха факли и сочеха пътя, но често дъждът ги гасеше, превръщайки пламъка в пушек. Често напредвахме слепешката.
Много са историите, в които се разказва за клана Отори, много са баладите и хрониките за подвизите им, но никой не е разпалвал въображението така, както онзи отчаян и обречен бяг през провинцията. Бяхме млади, движехме се по-бързо, отколкото човек би могъл да предположи, но и това се оказа недостатъчно. Аз винаги яздех най-отзад, подканвах хората си да бързат и не позволявах на никого да изостава. През първия ден отбихме две нападения откъм тила си, печелейки ценно време за основната част от армията, която продължаваше напред. После преследвачите ни сякаш загубиха ентусиазма си. Никой, предполагам, не е допускал, че ще упорстваме, тъй като вече бе станало ясно, че навлизаме право във вихреното лоно на бурята.
Всъщност тя предоставяше добър заслон за бягството ни, но аз си давах сметка, че засилеше ли се още, всяка надежда за отстъпление по море загиваше. На втората нощ Шън вече бе толкова изтощен, че едва имаше сили да мести нозе. Докато пристъпваше тежко, аз дремех на гърба му и понякога ми се присънваше, че мъртвите яздят редом с мен. Чух как Амано подвиква на Джиро и как момчето му отвръща с весел смях. После имах чувството, че яздим двамата с Шигеру и аз съм на гърба на Раку. Отивахме към крепостта в Хаги както в деня на осиновяването ми. Видях в тълпата врага на Шигеру — едноръкия Андо — и чух предателските гласове на владетелите Отори. Обърнах глава, за да извикам на Шигеру, да го предупредя за опасността, и го видях така, както го бях видял за последен път жив на речния бряг при Инуяма. Очите му бяха потъмнели от болка, а от устата му бликаше кръв.
— У тебе ли е Джато? — попита ме той също както в онази нощ.
Стреснах се и се събудих. Бях толкова мокър, че се почувствах като речен дух, който диша вода вместо въздух. Пред мен воините се движеха като призраци. Но вече долавях грохота на прибоя и когато зората настъпи, откри пред нас бруленото от мощен вятър крайбрежие.
Всички околни острови бяха обвити в тежката пелена на дъжда и с всеки миг вятърът ставаше все по-силен. Виеше като изтерзан демон, когато стигнахме до крайбрежните скали, където Хаджиме ми бе устроил засада. Два бора бяха изскубнати и лежаха напряко на пътя. Трябваше да ги преместим, за да минем с конете.
После избързах към челото и поведох хората към светилището Кате Джинджа. Една от постройките бе останала без покрив, а вятърът разхвърляше слама из градината. Но конят на Макото бе завързан във вътрешността на онова, което бе останало от постройката, с гръб към вятъра и сведена глава редом с някакъв друг жребец, който ми беше непознат. Самият Макото бе в главната постройка заедно с Рьома.
Още преди да ми кажат каквото и да било, вече знаех, че няма надежда. Всъщност бях удивен, че Макото изобщо бе успял да стигне дотук. А че бе намерил Рьома, ми изглеждаше като чудо. Прегърнах и двамата с огромна благодарност за верността им. Разбрах по-късно, че Рьома бе получил заповед от Фумио да дойде тук и да ме чака със съобщението, че те ще ме посрещнат веднага щом времето се оправи.
Не бяхме претърпели поражение поради липса на предвидливост, смелост или издръжливост. Накрая бяхме победени от времето, от огромната сила на природата, от самата съдба.
— И Джо-Ан е тук — рече Макото. — Взел е един от оцелелите коне и ме е последвал.
Почти не се бях сещал за Джо-Ан по време на бягството ни към крайбрежната ивица, но не бях учуден, че го заварих там. Сякаш бях очаквал да се появи отново по онзи почти свръхестествен начин, по който бе влязъл в живота ми. Но в момента не исках да разговарям с него. Бях твърде изморен да мисля за друго освен за това, как да събера хората в постройките на светилището, да осигуря подслон за конете, доколкото бе възможно, и да опазя каквото бе останало от подгизналите ни провизии. След това вече нямаше какво друго да сторим, освен да чакаме тайфунът да премине.