Отне два дни. Събудих се през нощта на втория и осъзнах, че някаква внезапна тишина ме е изтръгнала от съня. Вятърът бе спрял и макар че стрехите продължаваха да капят, вече не валеше. Навсякъде около мен мъжете спяха като мъртви. Станах и излязох навън. Звездите бяха ярки като фенери, а въздухът — чист и студен. Отидох да видя конете. Стражите ме поздравиха с приглушени гласове.
— Времето се оправи — каза единият ведро, но аз знаех, че за нас вече бе твърде късно.
Влязох в старото гробище. Джо-Ан се появи като призрак в опустошената градина. Взря се в лицето ми.
— Добре ли сте, господарю?
— Трябва да реша дали да постъпя като воин или не — рекох.
— Трябва да благодарите на Бог — отвърна той. — Сега, след като загубената битка вече е зад гърба ви, в останалите две ви чака победа.
Бях казал същото на Макото, но това бе, преди вятърът и дъждът да ме провалят.
— Един истински воин сега би си разпорил корема — рекох, разсъждавайки на глас.
— Вашият живот не ви принадлежи, за да решавате да си го отнемете. Бог все още има свой план за вас.
— Ако не се самоубия, ще трябва да се предам на Араи. Той е по петите ми и няма никакъв начин Терада да стигнат до нас преди него… — нощният въздух бе прекрасен. Долових приглушения шепот на криле на кукумявка, а откъм старото езеро изквака жаба. Грохотът на вълните върху каменистия бряг постепенно стихваше. — Какво ще правиш, Джо-Ан? Ще се върнеш ли в Маруяма?
Тревожех се как щяха се отнесат с низвергнатите, когато вече нямаше да съм край тях да ги закрилям. Сега, когато цялата провинция бе обхваната от безредици, те щяха да бъдат по-уязвими от всякога, превърнати в изкупителна жертва, отхвърлени от селяните, преследвани от воините.
Той каза:
— Чувствам се много близо до Бог. Мисля, че скоро ще ме повика при себе си.
Не знаех какво да отговоря на това. Той продължи:
— Вие отървахте брат ми от страданията му в Ямагата. Ако се стигне дотам, ще сторите ли същото и за мен?
— Не говори такива неща — отвърнах. — Ти ми спаси живота; как можеш да искаш от мен да отнема твоя?
— Ще го сторите ли? Не се страхувам от смъртта, но болката ме ужасява.
— Върни се в Маруяма — подканих го. — Вземи коня, с който си дошъл. Избягвай междуградските пътища. Ще пратя да те повикат, ако ми е възможно. Но знаеш, че Араи най-вероятно ще ме убие. Едва ли ще се срещнем отново — той посрещна думите ми с обичайната си лека усмивка. Добавих: — Благодаря ти за всичко, което стори за мен.
— Всичко, което се случи между нас, е част от Божия план. Трябва да благодарите Нему.
Придружих го до мястото, където бяха завързани конете, и говорих със стражите. Те проследиха изумено как разхлабих въжето на жребеца и Джо-Ан се качи на гърба му.
След като той пое в тръс и потъна в мрака, си легнах отново, но не заспах. Мислех за Каеде и колко много я обичам. Размишлявах за невероятния си живот. Бях доволен от начина, по който го бях изживял, въпреки всичките си грешки. Не съжалявах за нищо друго освен за починалите преди мен. Зората настъпи по-ярка и съвършена от всички, които бях виждал. Измих се, доколкото можах, сресах косите си и когато разбитата ми армия се събуди, им наредих да сторят същото. Викнах Рьома, благодарих му за служенето и го помолих да изчака, докато чуе за моята смърт, след което да отнесе вестта на Фумио. После събрах всичките си хора и им казах следното:
— Възнамерявам да се предам на владетеля Араи. В замяна разчитам той да ви пощади живота и да ви приеме на служба. Благодаря ви за предаността. Никой не е получил такава вярна служба като мен.
Наредих им да изчакат в светилището под командването на своите капитани и помолих Макото, Сакаи и Хироши да дойдат с мен. Макото носеше флага на Отори, а Сакаи — на Маруяма. И двете знамена бяха прокъсани и опръскани с кал. Конете бяха схванати и бавни, но докато яздехме, слънцето изгря и ги постопли. Над нас прелетя низ диви патици, а откъм гората прозвуча зов на елен. Отвъд водната повърхност виждахме облаците над Ошима; иначе небето бе ясна и чиста синева.