Араи бе разположил щаба си в малък храм на склона на хълма над града. Не беше пристигнал с цялата си армия, естествено. По-късно установих, че част от воините му все още се намираха в Инуяма, а останалите се бяха установили на лагер на половината път между Хаги и Кумамото.
Слязохме от седлата и наредих на Хироши да остане при конете и да се погрижи да бъдат нахранени. За миг той изглеждаше така, сякаш се канеше да протестира, но после сведе глава, а върху лицето му се изписа скръб.
Сакаи сложи ръка на рамото му и Хироши пое юздите на Шън. Изпитах болка, докато наблюдавах как малкият дорест кон послушно тръгва с него, отърквайки глава в ръката на Хироши. Беше спасил живота ми толкова пъти и аз не исках да се разделям с него. За първи път ме връхлетя мисълта, че може би няма да го видя повече, и тогава си дадох сметка, колко силно бе нежеланието ми да умирам. Позволих си за миг да изпитам чувството, а после издигнах своята същност на Кикута като щит около себе си, благодарен за тъмната сила на Племето, която щеше да ме крепи в тези мигове.
— Оттук — рече Акаи. — Владетелят Араи иска да ви види незабавно.
Вече чувах гласа на Араи някъде от вътрешността на храма, гневен и мощен.
В края на верандата един слуга донесе вода и аз си измих краката. Не можех да сторя кой знае какво с останалата част от себе си — бронята и дрехите ми бяха мръсни, покрити с кал и кръв. Учудих се, че Акита изглеждаше толкова спретнат след битката и преследването в дъжда, но когато ме въведе в помещението, където Араи бе събрал главните васали, видях, че всички са също толкова добре облечени и чисти.
Сред тези снажни мъже Араи бе най-снажният. Сякаш бе наедрял в сравнение с последния път, когато го бях видял в Тераяма. Победите му бяха придали тежестта на властта. Той бе изявил своята характерна решителност, завземайки управлението след смъртта на Ийда и Шигеру; беше смел, съобразителен и безпощаден, а и притежаваше качеството да кара хората около него да се чувстват обвързани и да му предоставят верността си. Недостатъците му бяха прибързаност и упорство; не беше нито гъвкав, нито търпелив, а и чувствах, че е алчен. Докато Шигеру бе преследвал властта, защото чрез нея можеше да управлява в справедливост и хармония с небето, Араи диреше властта заради самата власт.
Всичко това проблесна в съзнанието ми, когато хвърлих бърз поглед към мъжа, седнал в издигнатата част на помещението и обграден от двете страни със своите васали. Носеше изкусно изработена броня, блестяща в червено и златно, но главата му беше гола. Беше си пуснал брада и мустаци и тутакси долових мириса на парфюма им. За миг погледите ни се срещнаха, но не успях да прочета в очите му нищо друго освен гняв.
Помещението вероятно бе представлявало зала за поклонници в храма; отвъд вътрешните врати, които бяха наполовина отворени, долавях движение и шепот на монасите и свещениците, а въздухът бе наситен с мирис на тамян.
Коленичих и се прострях по очи на пода.
Настъпи продължително мълчание, нарушавано единствено от потракването на ветрилото в ръката на Араи. Чувах ускореното дишане на мъжете около себе си, ударите на сърцата им подобно на барабани, а в далечината — песента на града, който се възстановяваше. Стори ми се, че долових цвиленето на Шън откъм редиците завързани коне — нетърпеливия звук на кон, видял храна.
— Само какъв глупак си, Отори! — кресна Араи насред тишината. — Аз ти нареждам да се ожениш, ти отказваш. Изчезваш за месеци, зарязвайки наследството си. Появяваш се отново и имаш дързостта да се ожениш за моя повереница, без да си поискал разрешението ми. Смееш да нападаш един благородник — владетеля Фудживара. Всичко това можеше да се избегне. Можехме да бъдем съюзници! — известно време продължи в същия дух, подчертавайки всяко изречение с пляскане на ветрилото в дланта си, все едно му се искаше да ме заудря по главата. Но гневът му не ме докосна отчасти защото се бях загърнал в мрак, отчасти защото чувствах, че е привиден. Не изпитах негодувание — той имаше пълно право да ми бъде ядосан. Чаках с лице, опряно о пода, да видя какво щеше да стори след това. Той се изчерпа откъм упреци и оскърбления и отново настъпи тишина. Накрая изсумтя: — Оставете ни. Ще говоря с Отори насаме.
Някой от лявата му страна прошепна:
— Мислите ли, че е разумно, господарю? Репутацията му…
— Не ме е страх от Отори! — кресна Араи в гневен изблик. Чух как мъжете напускат един по един и как Араи се изправя и слиза от подиума.