Магазинът ни беше на „Лайънс Авеню“ в Нюарк, на една пряка от болницата „Бет Израел“, и на витрината имаше място, където да се сипе лед — широка полица, килната леко към стъклото и повдигната откъм магазина. Пристигаше камион за лед, който ни го продаваше на кубчета, а ние го изсипвахме на определеното място и отгоре му подреждахме месото, така че хората да го виждат откъм улицата. През седемте месеца преди колежа, докато работех в месарницата на пълен работен ден, задълженията ми включваха и аранжирането на витрината. „Маркъс е майсторът“, хвалеше ме баща ми, когато хората повдигнаха въпроса. Подреждах всичко. Подреждах стекове и пилета, и агнешки плешки — всички артикули, с които разполагахме, биваха изваждани и разполагани „артистично“ на витрината. Вземах и малко папрат за украса — набавях си я от цветарницата срещу болницата. Не само режех и кълцах, и продавах месо, не само аранжирах витрината с месо; през онези седем месеца, докато замествах майка ми и работех редом с баща ми, ходех с него и на борсата рано сутрин, та се научих и да купувам месо. Ходеше се веднъж седмично, в пет-пет и половина заранта, защото, ако отидеш на борсата и сам си избереш месото, и си го отнесеш сам до къщи, и си го прибереш сам в хладилника, спестяваш от комисионата за доставка. Купувахме цяла говежда плешка, купувахме и преден агнешки бут за агнешки котлети, купувахме и цяло теле, купувахме и няколко говежди черни дроба, купувахме и няколко пилета и пилешки черни дробчета, а купувахме и мозък, понеже имахме двама-трима клиенти за подобна стока. Магазинът отваряше в седем сутринта и работехме до седем-осем вечерта. Бях на седемнайсет, млад, ентусиазиран и жизнен, но до пет следобед се скапвах. А баща ми продължаваше да вършее, мяташе бутове от по петдесет кила на рамо, отнасяше ги в хладилната камера и ги увесваше на ченгели. Ето го, реже и разфасова с ножовете, кълца с месарската брадвичка, в седем вечерта продължава да изпълнява поръчки, а аз едва се държа на краката си. Но беше мое задължение най-накрая, точно преди затваряне, да почистя дъските за рязане, да насипя отгоре им талаш и после да ги изстържа с металната четка, и така, като изцеждах и последните капчици останала ми силица, изжулвах кръвта, за да запазя мястото кашерно.
Пазя прекрасни спомени за тези седем месеца — прекрасни, ако не броим изкормването на пилета. Но дори и това беше прекрасно посвоему, защото е нещо, което правиш, при това го правиш добре и не се противиш да го вършиш. Та в този смисъл беше поучително. А на мен уроци ми дай, как само ги обичах! И баща ми обичах, и той мен, повече от когато и да било дотогава. В месарницата приготвях обяда — за него и за мен. Не само обядвахме там, но и си готвехме на една малка скара отзад в стаичката, точно до плота, където разфасовахме и подготвяхме месото. Мятах на скарата пилешки дробчета за двама ни, мятах на скарата тънички флейки, и двамата с баща ми бяхме на седмото небе от щастие. Обаче малко след това унищожителната битка помежду ни започна: Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си — откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?