— Ами Нобеловата награда!
— Възхищавам се дори на теб, Маркъс, когато тропна с юмрук по бюрото ми и стана на крака, за да ме посочиш с пръст и да попиташ за Нобеловата награда. У теб има хъс за победа. Възхищавам се на това, или поне бих се възхитил, ако беше избрал да впрегнеш този свой дух в по-достойна кауза, отколкото да се доверяваш на човек, заклеймен като подривен и престъпен елемент от собственото си правителство.
— Не съм искал да ви соча, сър. Дори не съм се усетил, ако съм го направил.
— Направи го, синко. Не за пръв път и по всяка вероятност не за последен. Но това е най-малкото. Да разбера, че Бъртранд Ръсел за теб е герой, не ме изненадва особено. Във всеки кампус има по един-двама преждевременно развити в интелектуално отношение младежи, самозвани членове на една елитна интелигенция, които имат нужда да издигнат себе си на по-друго ниво, да се почувстват нещо повече от състудентите си, нещо повече дори от своите преподаватели, и така да минат през етапа на намиране на агитатор или иконокласт, на когото да се възхищават, от порядъка на Ръсел или Ницше, или Шопенхауер. Така или иначе, тези схващания не са целта на нашия разговор днес и със сигурност е твое право да се възхищаваш на когото си искаш, колкото и вредно да е влиянието и колкото и опасни да са последиците от този така наречен свободен мислител и самопровъзгласен реформатор — поне според мен. Маркъс, това, заради което те повиках днес, и това, което ме притеснява, не е, че си научил наизуст, понеже си участвал в отбор по дебати в училище, опърничавите идеи на Бъртранд Ръсел, предназначени да захранват въображението на недоволни и бунтари. Това, което ме притеснява, са социалните умения, които демонстрираш досега в „Уайнсбърг“. Притеснява ме изолацията, в която се поставяш. Притеснява ме желанието ти за отявлено отхвърляне на дълговечната традиция на колежа, за което свидетелства реакцията ти към ходенето на църква — простичко изискване за дипломиране, което отнема малко повече от час седмично в продължение на три семестъра. Почти същото е като изискването за обучение по физическо възпитание и е не по-вредно, както прекрасно съзнаваш. През всичките тези години в „Уайнсбърг“ никога не съм срещал студент, който да се възпротиви на някое от тези изисквания и да провиди в тях посегателство над правата му или да ги сравни с това, да бъде осъден да работи в солните мини. Притеснява ме колко зле се приспособяваш към общността на колежа „Уайнсбърг“. Според мен с този проблем трябва да се заемем своевременно и да го решим в зародиш.
Ще ме изключи, помислих си. Ще ме изпрати обратно у дома, за да бъда мобилизиран и да загина на фронта. Не разбра нито думичка от това, което му цитирах от „Защо не съм християнин?“. Или е разбрал и точно затова ще бъда мобилизиран и ще загина на фронта.
— Нося както лична, така и професионална отговорност пред студентите — продължи Кодуел, — пред семействата им…
— Сър, не мога да издържам повече на това. Мисля, че ще повърна.
— Моля? — Кодуел вече бе изгубил търпение и сега поразително искрящите му, кристалносини очи ме гледаха със смъртоносна смесица от изумление и отчаяние.
— Лошо ми е — рекох. — Имам чувството, че ще повърна. Не мога да понеса да ми държат такъв тон. Аз не съм бунтар. Не съм размирник. Нито една от тези думи не ме описва и ненавиждам употребата и на двете, дори да ги използвахте само по подразбиране, не конкретно спрямо мен. Не съм направил нищо, с което да заслужа тази лекция, с изключение на това, че си намерих стая, където мога да се посветя на уроците си, без да ме разсейват, и да се наспивам, за да мога да ходя на работа. Не съм нарушил никое правило. В пълното си право съм да се социализирам или да не се социализирам както и колкото намеря за добре. Това е, казано по същество. Все ми е едно дали в стаята е горещо, или студено — това не ме притеснява. Все ми е едно дали е пълна с мухи, или не е пълна с мухи. Не е там работата! Нещо повече, трябва да ви обърна внимание, че аргументът ви срещу Бъртранд Ръсел не беше аргумент срещу неговите идеи, основаващ се на разум и позоваващ се на интелект, а аргумент срещу личността му, позоваващ се на предразсъдък, тоест нападка на лична основа, която няма стойност в логиката. Сър, с уважение моля за вашето позволение да стана и да напусна, защото се боя, че ако остана, ще повърна.