Е, това бяха същите дрехи, с които бях облечен, когато повърнах в кабинета на Кодуел. Това бяха дрехите, които носех, когато седях в църквата и се стараех да не науча как да водя благочестив живот в съгласие с библейските учения, а вместо това си пеех наум китайския национален химн. Това бяха дрехите, които носех, когато съквартирантът ми Елуин ме фрасна така, че за малко да ми счупи челюстта. Това бяха дрехите, които носех, докато Оливия се надвеси над мен в колата на Елуин. Да, има една снимка, която заслужава да бъде поставена на корицата на каталога за „Уайнсбърг“ — аз, облечен в тези дрехи, докато Оливия ми прави свирка, а аз не знам как да реагирам.
— Сякаш не си на себе си, Маркъс. Добре ли си? Може ли да седна?
Беше Сони Котлър, стоеше до мен, облечен в същите дрехи, които носех и аз, само дето не беше с обикновения кафяво-червен пуловер, а с кафяво-червен със сиво по него и с анаграмата на колежа, извезана отгоре — пуловер, който беше спечелил, играейки в отбора по баскетбол. И там. Лекотата, с която носеше дрехите си, сякаш бе продължение на плътния му глас, наситен с авторитет и увереност. Лежерната убедителност, която се излъчваше от него, недосегаемостта му, едновременно ме отвращаваха и привличаха навярно защото ми се струваше, безоснователно или не, че се коренят в неговото снизходително отношение. Това, че като че ли нищо не му липсваше, ме изпълваше със странното впечатление, че му липсва всичко. Но пък тези впечатления биха могли да са просто издънки от завистта и страхопочитанието, с които бе изпълнен един второкурсник.
— Разбира се — отвърнах, — заповядай, седни.
— Изглеждаш така, сякаш току-що са те прекарали през обръч.
Той, разбира се, изглеждаше така, сякаш току-що е приключил снимки за холивудска кинокомпания в партньорство с Ава Гарднър.
— Деканът ме извика. Имахме разногласия. Скарахме се. — „Затваряй си устата!“, казах си. Защо му споделям? Но все някому трябваше да кажа, нали? Трябваше да говоря с някого тук, а не беше речено Котлър непременно да е лошо момче само защото баща ми е организирал нещата така, че той да дойде да ме посети в стаята ми. Както и да е, чувствах се толкова неразбран от всички, че ми идеше да изпружа врат към небето и да вия като куче, ако Котлър не се бе озовал наблизо.
Разказах му, доколкото успях спокойно, за спора относно ходенето на църква, който се бе разразил между мен и декана.
— Че кой ходи на църква? — учуди се Котлър. — Плащаш на някого да ходи вместо теб и въобще не е нужно кракът ти да стъпва вътре.
— Ти така ли правиш?
Той прихна.
— Че какво друго да правя? Ходих веднъж. Първата година. Бяха поканили равин. Веднъж на семестър канят католически свещеник и веднъж в годината — равин. Иначе са доктор Доунхауър и разни други велики мислители от Охайо. Страстната отдаденост на равина на идеята за добродетелност беше достатъчна да ме откаже от църква завинаги.
— Колко се плаща?
— За заместник? Два кинта на присъствие. Нищо работа.
— Четирийсет пъти по две е осемдесет долара. Не е нищо работа.