— Виж, представи си, че губиш петнайсет минути, докато слезеш до църквата. И ако ти си ти, ако наистина си ти, не ти е до смях, когато си вътре. Не ти е никак забавно. Просто стоиш там в църквата и един час преливаш от гняв. После губиш още петнайсет минути, кипейки от гняв, докато се връщаш обратно нагоре по баира, за да се придвижиш до следващия си ангажимент. Това прави деветдесет минути. Деветдесет минути по четирийсет пъти прави шейсет часа гняв. Това също не е нищо работа.
— Как намираш човек, на когото да платиш. Обясни ми схемата.
— Човекът, когото наемаш, взема картата, която разсилният му подава на вратата на влизане, и на излизане я връща, подписана с твоето име. Това е. Да не мислиш, че графолог разследва почерка върху всяка картичка в стаичката, където се пазят архивите? Пъхат ти името в някой регистър и това е. Преди ти определяха място и назначаваха надзирател, който познаваше лично всички и обикаляше алеите между пейките, за да види кой отсъства. Тогава — край с тебе. Но след войната смениха правилника и сега трябва просто да платиш на някого да отиде вместо теб.
— Но на кого?
— На когото и да е. На някой, който си е направил четирийсетте ходения. Това си е бизнес. Ти работиш като сервитьор в кръчмата, друг пък работи като заместник в методистката църква. Ще ти намеря някого, ако искаш. Може да опитам дори да ти намеря човек за под два долара.
— Ами ако този човек си отвори устата? Тогава край с тебе, заминаваш.
— Още не съм чул някой да си е отворил устата. Това си е бизнес, Маркъс. Най-обикновена бизнес сделка.
— Кодуел със сигурност знае какво става.
— Кодуел е най-отявленият проповедник тук. На него не му го побира умът как е възможно някой да не е влюбен в речите на доктор Доунхауър и да предпочита да се мотае в стаята си в сряда следобед. О, голяма грешка си направил, че си се оплакал на Кодуел от църквата. Хоус Д. Кодуел е идолът на това място. Местният най-велик халфбек във футбола, най-великата мърда в бейзбола, най-великият център в баскетбола, най-великият символ на „традицията на «Уайнсбърг»“. Изрепчѝ му се за нещо, свързано с традициите на колежа, и ще те направи на пух и прах. Помниш ли какво е да изриташ топката от ръка? Кодуел държи рекорда на „Уайнсбърг“ по отбелязване на точки с подхвърляне и шут за един сезон. И знаеш ли как нарича всеки от тези голове? „Точка за Христос“. Ето сред какви подлеци се движиш, Маркъс. Погледът отстрани върши чудеса в „Уайнсбърг“. Дръж си езика зад зъбите, пази си гърба, усмихвай се — и си прави каквото искаш. Изобщо не приемай нещата лично, не ги приемай навътре и може да установиш, че това не е най-ужасното място на света, където да прекараш най-хубавите години от живота си. Вече намери Кралицата на свирките за 1951 година. Добро начало.
— Не знам за какво говориш.
— Искаш да кажеш, че не ти е духала? Ти си уникум.
— Продължавам да не те разбирам — троснах се аз.
— Оливия Хътън.
Яростта премина като вълна през тялото ми — същата вълна, която ме заля, когато Елуин нарече Оливия мръсница.
— Защо говориш така за Оливия Хътън?
— Защото свирките са допълнителен бонус в Централен Северен Охайо. Новините за Оливия се разпространиха бързо. Не гледай така стреснато.
— Не го вярвам.
— По-добре повярвай. Госпожица Хътън е малко нещо сачма.
— Това пък защо го казваш? Бях на среща с нея.
— И аз.
Това вече ме изненада. Скочих от пейката и замаян и объркан от онова, което правеше (или не правеше) отношенията ми с другите хора толкова мъчително разочароващи, избягах от Сони Котлър и забързах към часа по американска държавност, а до слуха ми достигнаха последните му думи: „Добре де, вземам си обратно това за сачмата. Чу ли? Да кажем, че е просто странна птица, която адски я бива в секса и това е израз на обърканата й душевност — става ли? Маркъс? Марк?“.
Вечерта пак повръщах, в комплект със стомашни болки и разстройство, и когато най-накрая си дадох сметка, че съм болен, и то не е само заради срещата ми с декана Кодуел, призори се замъкнах до Здравната служба на кампуса, където още преди дежурната сестра да има възможност да попита какво ми е, трябваше да изтичам до тоалетната. Веднага ми определиха легло, в седем ме прегледа докторът на колежа, а преди осем вече пътувах с линейка към градската болница на четирийсетина километра от колежа и до обяд вече ме бяха оперирали от апендицит.