Първият ми посетител беше Оливия. Дойде на другия ден, чула за операцията в часа по история предния следобед. Почука на открехнатата врата на стаята ми броени секунди след като бях приключил разговора с родителите ми, на които деканът Кодуел се бе обадил веднага след като станало ясно, че се налага да бъда опериран по спешност в болницата.
— Слава богу, че си проявил достатъчно здрав разум да отидеш на лекар — заключи баща ми — и че са реагирали своевременно. Слава богу, че не се случи нещо ужасно.
— Татко, това е просто апендицит. Оперираха ме от апендицит. Нищо повече.
— Ами ако не бяха го диагностицирали?
— Да, но го диагностицираха. Всичко мина идеално. Ще ме изпишат от болницата до четири-пет дни.
— Наложи се апендектомия по спешност. Даваш ли си сметка какво означава по спешност?
— Но въпросът приключи. Няма смисъл да се притеснявате повече.
— Има смисъл да се притесняваме, когато се касае за теб.
Тук баща ми замълча по принуда, прекъснат от пристъп на раздираща кашлица. Звучеше по-зле от всякога. Когато успя да продължи, каза:
— Защо те изписват толкова бързо?
— Четири-пет дни е нормално. Няма нужда да ме държат повече в болницата.
— Когато те изпишат, ще взема влака и ще дойда. Затварям магазина и идвам.
— Не, татко. Не говори така. Благодаря ти за предложението, но ще се оправя в общежитието.
— Кой ще се грижи за теб там? Трябва да се възстановяваш в домашни условия, при семейството ти, където ти е мястото. Не знам защо колежът не държи на тези неща. Как ще се възстановиш далече от дома, ако никой не се грижи за теб?
— Но аз вече мога да ставам и да ходя. Добре съм.
— Колко далече е болницата от колежа?
Изкушавах се да отговоря: „Двайсет хиляди километра“, но кашлицата му беше твърде болезнена, за да го иронизирам.
— Няма и половин час с линейка — рекох. — Болницата е много добра.
— Значи, в самия Уайнсбърг няма болница, ако съм разбрал правилно?
— Татко, дай да чуя майка. Този разговор не ми помага. Не помага и на теб. Звучиш ужасно.
— Звуча ужасно ли? Ти си този, който е в болница на стотици километри от дома.
— Моля те, дай да говоря с майка.
Когато майка взе слушалката, й казах да намери начин да го спре, защото иначе ще се прехвърля в университет на Северния полюс, където няма телефони, болници или доктори, а само бели мечки, които дебнат из ледените късове да докопат студенти, голи в минусовите температури…
— Стига, Маркъс. Идвам да те видя.
— Но изобщо не е нужно — нито ти, нито той. Операцията беше рутинна, всичко свърши, добре съм.
Тя прошепна.
— Аз го знам. Но баща ти няма да се откаже. Тръгвам в събота с нощния влак. В противен случай никой в тази къща няма да спи спокойно.
Оливия. Тъкмо затворих след разговора с майка ми, и ето ти я нея. В ръцете си стискаше букет цветя. Понесе ги към мен, седнал в леглото, подпрян на възглавници.
— Не е забавно човек да е сам в болница — рече тя. — Донесох ти ги, за да ти правят компания.
— Струваше си рязането — отвърнах.
— Съмнявам се. Много ли беше зле?
— За няма и ден. Най-страхотното беше в кабинета на декана Кодуел. Извика ме, за да ме върти на шиш, задето съм си сменил стаята в общежитието, а аз се изповръщах върху трофеите му. После се появи ти. При всички положения, страхотна случка с апендицит.
— Ще отида да намеря ваза за цветята.
— Какви са?
— Не знаеш ли? — Тя вдигна букета към носа ми.
— Познавам бетона, асфалта. Не и цветята.
— Наричат се рози, скъпи.
Щом се върна в стаята, беше разопаковала розите от хартията и ги наместваше в стъклена ваза, наполовина пълна с вода.
— Къде да ги сложа, че да ги виждаш най-добре? — попита ме тя, докато оглеждаше стаята, която, макар и малка, пак беше по-просторна и със сигурност по-светла от тази, която обитавах в „Нийл Хол“. В общежитието разполагах само с миниатюрно таванско прозорче под стряхата, докато тук два прилично големи прозореца гледаха към добре поддържана ливада, където някой беше събрал листата с грапа, беше ги натрупал на купчина, готови за горене. Беше петък, 26 октомври 1951 година. Корейската война беше на една година, четири месеца и един ден.
— Най-добре ги виждам, когато ги държиш ти. Най-добре ги виждам, когато ти си тук. Просто остани и ми позволи да погледам теб и розите. Затова съм тук.