— Разбира се. Нима не е победа на моята възраст? Ти би ли искал да е другояче? Продължавай. Миеш кофите за отпадъци, след като той си тръгне…
— Та значи, вземаш кофа вода, изливаш я вътре, заплакваш и изхвърляш водата в улея, оттам тя потича покрай бордюра, повлича боклуците отстрани на шосето и изчезва в шахтата при завоя. Повтаряш цялата процедура още веднъж и готово, кофата е чиста.
— И ти реши — обади се през смях Оливия, не, не точно през смях, а по-скоро като гризна стръвта на смеха, — че така няма да завъдиш гаджета.
— Да, така реших. И затова казах на шефа — винаги се обръщах към баща ми така, — та, викам му: „Шефе, не мога повече да се занимавам с тези кофи за отпадъци. Съученичките ми минават по улицата, автобусът им спира пред магазина и ме виждат как мия боклукчийски кофи, а на другия ден трябва да ги поканя да излязат с мен на кино в събота вечер? Шефе, не мога да го направя“. А той ми отвърна: „Срам ли те е? Защо? От какво те е срам? Единственото, от което човек трябва да го е срам, е кражбата. Нищо друго. Ще продължаваш да чистиш кофите за отпадъци“.
— Страхотно — възкликна тя и този път ме омагьоса със съвсем различен смях — смях, изпълнен с любов към живота във всичките му неочаквани обаятелности. В този момент човек би си помислил, че цялата Оливия е събрана в нейния смях, докато всъщност тя бе събрана в белега си.
За нея беше „страхотно“ и я забавляваше много, когато й разказах за Големия Менделсон, който работеше за баща ми, когато бях малък. „Големия Менделсон беше цапнат в устата — започнах аз. — Мястото му наистина беше отзад, в хладилното помещение, а не отпред, при клиентите. Но аз бях на седем-осем години, а той имаше отвратително чувство за хумор и понеже му викахме Големия Менделсон, ми се струваше най-смешният човек на света. Накрая се наложи баща ми да се отърве от него.“
— Какво направи Големия Менделсон, че баща ти да го уволни?
— Ами в четвъртък сутрин баща ми се връщаше от пазара на пилци и стоварваше всичката стока на купчина, за да могат хората да си изберат каквото им хареса за уикенда. Стоварваше всичко на масата. Както и да е, една жена, госпожа Склон, имаше следния навик: ще вземе пиле, ще му подуши устата, а после и задника. После ще вземе друго, пак устата и пак задника. Правеше това всяка седмица, и то толкова много пъти, че Големия Менделсон не можа да се въздържи и един ден й рече: „Госпожо Склон, вие дали ще се представите добре на такава проверка?“. Тя толкова се вбеси, че грабна един нож от плота и извика: „Само да съм те чула да ми говориш така втори път, заколвам те!“.
— И баща ти го уволни заради това?
— Налагаше се. Дотогава вече беше изпуснал доста такива реплики. Но специално за госпожа Склон, Големия Менделсон беше прав. Госпожата не беше безпроблемна дори за мен, а аз бях най-милото момче на света.
— Никога не съм се съмнявала — отбеляза Оливия.
— Е, за добро или за лошо, наистина бях такъв.
— Си. Все още.
— Госпожа Склон беше единствената сред клиентите ни, която не желаеше да ме уреди с дъщерите си. При нея номерата ми не минаваха. Ничии номера не минаваха. Носех й поръчката. И тя винаги, винаги я изваждаше. А винаги поръчваше доста. И я изваждаше от торбата, разопаковаше восъчната хартия и вадеше всичко, претегляше месото, за да е сигурна, че не сме я ударили в кантара. А аз бях длъжен да стоя и да наблюдавам цялото представление. Винаги бързах, защото винаги трябваше да разнеса поръчките възможно най-скоростно, за да мога да се върна в училищния двор и да ритам топка. Така че в един момент се научих да правя друго — нося й поръчката на задния вход, оставям я на стълбите, чукам на вратата веднъж и дим да ме няма. Тя обаче ме сгащваше. Винаги. „Меснър! Маркъс Меснър! Касапският син! Веднага ела обратно!“ Всеки път щом се озовях в компанията на госпожа Склон, имах чувството, че съм във вихъра на събитията. С Големия Менделсон също. Наистина го мисля, Оливия. С хората в месарницата се чувствах така. Това място ме зареждаше с радост. — Но това беше преди, помислих си, преди баща ми да бъде превърнат в безпомощен роб на мислите си.
— Значи госпожа Склон е имала везна в кухнята си? — попита Оливия.
— В кухнята, да. Не точно везна. Беше кантарче за мерене на бебета. Освен това никога не бе намирала нещо нередно. Но задължително мереше месото и винаги ме хващаше, като се опитвах да избягам. Не можех да й избягам на тази жена. Даваше ми по четвърт долар бакшиш. Беше доста добър бакшиш. Повечето даваха дребни стотинки.