— Бил си от скромен произход. Като Ейбрахам Линкълн. Честният Маркъс.
— Ненаситната Оливия.
— А като започна войната? Тогава месото на дажби ли беше? Имаше ли черен пазар? Баща ти купуваше ли на черно?
— Дали е подкупвал собственика на кланицата? Да. Но клиентите му невинаги успяваха да получат купони, а се случваше да им дойдат гости или да приютят роднини и те нямаше как да не ги нагостят с месо, така че всяка седмица давахме на кланицата малко суха пара, а човекът ни осигуряваше допълнително месо. Нищо особено. Ставаше някак естествено. Но в други отношения баща ми беше човек, който никога не нарушава законите. Мисля, че това бе единственият закон, който някога е нарушавал, а в онези дни всички го правеха — в една или друга степен. Не знам дали знаеш, но кашерното месо трябва да се мие веднъж на три дни. Баща ми вземаше една метличка и кофа с вода и измиваше цялото месо. Но на някои еврейски празници се налагаше да затваряме — макар самите ние да не ги спазваме стриктно, все пак сме евреи в еврейски квартал, а още повече и кашерни месари. Веднъж, за един еврейски празник, баща ми забравил, така ми каза. Да речем, че Седер Песах се пада в понеделник или вторник, а той измил месото предния петък. В понеделник или вторник трябва да отиде и да го измие още веднъж, но този път забравил. Е, никой нямало как да знае, че баща ми е забравил, той обаче знаел и не продал месото на никого. Взел го и го продал на загуба на Мюлер, който държи обикновена месарница на улица „Бъргън“. Сид Мюлер. Но баща ми не би продал такова месо на клиентите си. Избрал да загуби пари.
— Значи, си се научил на почтеност от него, в магазина.
— Вероятно. Всъщност не мога да кажа, че съм научил нещо лошо от него. Това би било невъзможно.
— Късметлията Маркъс.
— Така ли мислиш?
— Знам го.
— Разкажи ми какво е да си докторска дъщеря.
Докато ми отговаряше, лицето й изгуби цвета си.
— Няма нищо за разказване.
— Все пак…
Не ме остави да довърша.
— Научи се да бъдеш тактичен — заяви хладно тя и с тези думи сякаш бе врътнала ключ или дръпнала щепсел, сякаш през нея премина вълна лошо настроение, лицето й угасна. За пръв път в мое присъствие същото се случи и с красотата й. Угасна. Игривостта и блясъкът изведнъж секнаха, веселостта при историите за месарницата секна и бе заменена от ужасна, болезнена бледност в мига, когато пожелах да узная повече за нея.
Престорих се на безразличен, но бях шокиран, толкова шокиран, че заличих почти незабавно от съзнанието си този момент. Все едно някой ме завъртя и продължи да ме върти отново и отново, докато ми се зави свят, и ми беше нужно първо да възстановя равновесието си, преди да мога да отговоря: „Добре тогава, щом трябва да се науча да бъда тактичен, ще бъда тактичен“.
Но не бях щастлив, а преди това се бях чувствал толкова щастлив не само защото бях събудил смеха на Оливия, но и защото си спомних баща ми такъв, какъвто го познавах някога — какъвто винаги е бил, — през онези безгрижни, еднообразни дни, когато хората се чувстваха спокойни и домът им не бе под заплаха. Помнех баща ми, сякаш той все още беше такъв и в живота ни не бе настъпил идиотският обрат. Помнех го тогава, когато той бе всичко друго, но не и беззащитен — когато беше безспорният шеф — безапелационен, авторитетен, но без да те потиска, а аз, неговото дете и наследник, се чувствах толкова удивително свободен.
Защо тя не ми отговори, когато я попитах какво е да си докторска щерка? Отначало заличих този момент, но по-късно той се върна в съзнанието ми и отказа да си тръгне. Заради развода ли беше, затова ли не искаше да говори толкова? Или имаше нещо по-страшно? „Научи се да бъдеш тактичен.“ Защо? Какво имаше предвид?
В неделя преди обяд пристигна майка ми и двамата се усамотихме на слънчевата покрита веранда в дъното на коридора, за да поговорим. Исках да й покажа колко солидно се държа на краката си и колко надалече мога да вървя, и как като цяло се чувствам отлично. Радвах се да я видя тук, далече от Ню Джърси, в тази непозната за нея част на страната — подобно нещо не се беше случвало никога преди, — но знаех, че когато Оливия дойде, ще се наложи да ги запозная и че майка ми, която не пропускаше нищо, ще забележи белега на китката на Оливия и ще ме попита какво правя с момиче, което е правило опит за самоубийство — въпрос, чийто отговор все още не знаех. Рядко минаваше и час, без да си го задам.