Колкото и да бях притеснен за състоянието на майка ми, колкото и да бях разтревожен да я видя толкова разстроена — нея, котвата и опората на нашия дом, която зад тезгяха на месарницата беше истински виртуоз с касапски сатър до мозъка на костите си, не по-малко от баща ми, — думите й ми напомниха защо изобщо съм в „Уайнсбърг“. Да оставим настрана църквата, да оставим настрана Кодуел и проповедите на доктор Доунхауър, полицейския час на момичетата и всичко останало, което не му беше наред на това място — приеми го, каквото е, и се възползвай. Защото, като напусна дома си, ти спаси живота си. Спаси неговия живот. Аз бих го гръмнал, за да му затворя устата. Бях готов да го гръмна и сега заради това, което причиняваше на майка ми. И все пак това, което причиняваше на себе си, беше по-страшно. Но как да застреляш човек, чиято лудост на петдесетгодишна възраст не само разстройва живота на жена му и променя непоправимо този на сина му, ами съсипва и неговия собствен?
— Мамо, трябва да го заведеш при доктор Шилдкрет. Той вярва на доктор Шилдкрет. Кълне се в доктор Шилдкрет. Да чуем какво мисли доктор Шилдкрет.
Самият аз нямах особено високо мнение за Шилдкрет, най-малко ме интересуваше какво мисли; беше лекар на семейството ни само защото беше ходил в едно училище с баща ми и бе израсъл в безпаричие на същата бедна улица в предградие на Нюарк. Понеже бащата на Шилдкрет беше „мързеливо копеле“, а майка му — изстрадала женица, която по скромното мнение на баща ми била „светица“, техният син идиот беше станал наш семеен лекар. Проклети да сме, но не знаех кого или какво друго да препоръчам освен Шилдкрет.
— Няма да отиде — поклати глава майка ми. — Вече му предложих. Отказва. Нищо му нямало, проблемът бил в другите.
— Тогава иди ти при Шилдкрет. Кажи му какво става. Чуй какво ще те посъветва. Може да го изпрати на специалист.
— Специалист по шофиране из Нюарк, без да натискаш клаксона на всяка кола, която те доближи? Не. Не мога да причиня това на баща ти.
— Кое?
— Да го злепоставям пред доктор Шилдкрет. Ако разбере, че съм ходила да говоря зад гърба му, ще остане съкрушен.
— Затова по-добре съкрушената да си ти? Погледни се. Та ти си развалина. Ти, която си толкова силна, да допуснеш да станеш развалина. Същата развалина, която бих станал и аз, ако бях останал с него в онази къща още един ден.
— Скъпи… — Тя посегна и ме хвана за ръката. — Скъпи, мога ли? Дали е възможно? Изминах целия този път, за да ти задам този въпрос. Ти си единственият, с когото бих могла да споделя.
— Дали е възможно какво? Кой въпрос?
— Не мога да изрека думата.
— Коя дума?
— Развод.
И тогава, докато ръката ми все още беше в нейната, тя ги сграбчи и двете и покри с тях устата си. В нашата еврейска общност разводът бе нещо непознато. Бях научен да вярвам, че такова нещо в еврейския свят не съществува. Разводът беше нещо срамно. Разводът беше нещо скандално. Разтурването на едно семейство посредством развод бе равносилно на престъпление. Като дете не чух сред приятелите, съучениците или семейните ни приятели дори за едно семейство с разведени родители, с пияници или пък, като се замисля, с куче. Бях възпитан да се отнасям и към трите с възмущение. Единственото, с което майка ми би ме изненадала повече, би било да ми каже, че е отишла да си купи немски дог.
— О, мамо, трепериш. В шок си. — Аз също. Дали би могла? Защо пък не? Аз избягах в „Уайнсбърг“, защо тя да не получи развод? — Омъжена си за него вече двайсет и пет години. Ти го обичаш.
Тя енергично тръсна глава.
— Не го обичам! Мразя го! Седя в колата, докато той кара и ми крещи как всички са криви, само той е прав, а аз го мразя и го ненавиждам вдън душа!
Тази страст и плам изненада и двама ни.
— Не е вярно — възразих. — Макар сега да ти се струва така, това не е постоянно състояние. Чувстваш се така само защото мен ме няма и ти си сама с него, и не знаеш как да подходиш. Моля те, иди при доктор Шилдкрет. Поне е някакво начало. Помоли го за съвет. — Междувременно се притеснявах Шилдкрет да не каже: „Прав е. Хората вече не знаят как да карат. И аз съм го забелязал. В наше време влезеш ли в колата, все едно държиш живота си в ръце“.
Шилдкрет беше тъпанар и некадърник и беше цял късмет, че проблемът с апендицита ми се появи, когато не му бях в обсега. Сигурно би ми предписал клизма, с което щеше да ме убие.