— Два сутринта.
Мой ред е да се изненадам.
— Не трябва ли да ставаме след няколко часа?
— Да. — Едва доловима усмивка докосва устните му. — Но обикновено не мога да мигна, когато трябва да се наспя. Като че ли не съм способен да изключвам съзнанието си. — Обяснява той, усмихва ми се още известно време и се обръща да си тръгне.
— Остани.
Думата напуска устните ми, преди да съм успяла да я премисля. Не знам защо я изричам. Може би защото е късно и още треперя и защото вярвам, че близостта му може да прогони кошмарите. Или пък защото съм слаба и натъжена и имам нужда от приятел. Не знам. Но като че ли тъмнината и покоят на късния час създават свой собствен език. Мракът крие странна свобода; жестока уязвимост, на която се отдаваме в най-неподходящия момент, подлъгани, че ще запази тайните. Забравяме, че чернотата не е одеяло, забравяме, че не след дълго слънцето ще изгрее. Но в този момент поне се чувстваме достатъчно смели да разкрием неща, които бихме премълчали посред бял ден.
Но май Уорнър е изключение, защото не казва нито дума.
Дори изглежда притеснен за част от секундата. Гледа ме с тих ужас, твърде смаян, за да проговори, и тъкмо се каня да се откажа от едничката си дума и да се скрия под завивките, когато той хваща ръката ми.
Замръзвам.
Той ме придърпва напред и аз се сгушвам до гърдите му. Обвива ме с ръце съвсем внимателно, сякаш за да ми каже, че мога да се отдръпна, че ще разбере, че изборът е мой. Но в обятията му е толкова сигурно, толкова топло, толкова съкрушително уютно, че не ми хрумва нито една причина да не се насладя на момента. Притискам се още по-близо до него, заравям лице в мекия плат на ризата му, а той ме прегръща по-плътно, докато гърдите му се надигат и спадат до мен. Отпускам ръце върху корема му и усещам как твърдите мускули се стягат под допира ми. Лявата ми ръка се плъзва по ребрата му, нагоре по гърба му и Уорнър замръзва с препускащо под ухото ми сърце. Затварям очи и чувствам усилието, с което си поема въздух.
— О, боже — прошепва той. Отдръпва се назад, откъсва се от мен. — Не мога. Няма да оцелея.
— Какво?
Вече е на крака и силуетът му се откроява достатъчно в тъмнината, че да видя колко силно трепери.
— Това не може да продължава…
— Уорнър…
— Мислех, че ще успея да те забравя последния път — казва той. — Мислех, че ще мога да се откъсна от теб и да те намразя, но не стана. Защото постоянно усложняваш нещата, дявол да го вземе. Не играеш честно. Все ще направиш някоя глупост, като например да получиш куршум в гърдите, а това ме съсипва.
Опитвам да остана съвършено неподвижна.
Опитвам да не издавам нито звук.
Но съзнанието ми е трескаво, сърцето ми напира да изскочи и само с шепа думи той успява да разгроми и най-целеустремените ми усилия да забравя какво съм му причинила.
Не знам какво да правя.
Очите ми най-сетне се приспособяват към мрака и аз примигвам, откривайки, че е вперил поглед в мен, сякаш вижда в душата ми.
Не съм готова за това. Още не. Още не. Не и по този начин. Но бурен прилив на чувства, на спомени за ръцете му, раменете му, устните му влетява в съзнанието ми и колкото и да се мъча, не мога да прогоня мислите, не мога да забравя аромата на кожата му, неустоимата познатост на тялото му. Почти чувам как сърцето барабани в гърдите му, виждам напрежението в челюстите му, усещам притаената в тялото му сила.
Най-внезапно лицето му се променя. Пропива се с тревога.
— Какво има? — пита ме той. — Страх ли те е?
Трепвам задъхано и съм благодарна, че усеща единствено общата посока на чувствата ми, но нищо повече. За момент ми се иска да му кажа: "Не, не ме е страх".
Вцепенена съм от ужас.
Защото близостта с теб ми причинява необикновени неща. Странни неща и нелогични неща, и неща, които пърхат до гърдите ми и оплитат костите ми. Искам цял джоб пунктуационни знаци, за да сложа край на мислите, които тя насажда в главата ми.
Но не разкривам нищо на глас.
Вместо това му задавам въпроса, чийто отговор вече знам.
— От какво да ме е страх?
— Цялата трепериш — отговаря той.
— О.
Самотната буква и тънкият ѝ, уплашен звук изскачат от устата ми в търсене на далечно укритие. В моменти като този винаги мечтая да имам силата да извърна поглед от него. Мечтая бузите ми да не пламваха толкова лесно. Май мечтая все за глупави неща.
— Не, не ме е страх — отговарям накрая. Но наистина имам нужда да се отдалечи от мен. Наистина имам нужда да ми направи поне тази малка услуга. — Просто съм изненадана.