Джеймс кимва.
— Имах предчувствие — отговаря той, потупвайки с пръст главата си.
Кенджи се ухилва.
— Хубаво тогава. Да започваме.
— Ами Ка… — подхващам аз, но млъквам, когато по изражението на Кенджи пробягва видима тревога.
Погледът ми попада върху Касъл, изучавайки лицето му по различен начин този път.
Очите на Касъл са отнесени, веждите му са свъсени, сякаш води безкрайно изнервящ диалог със самия себе си; преплел е ръце в скута си. Косата му се е изхлузила от съвършената конска опашка, в която вечно я пристяга на тила си, и растите са се разпилели около лицето му, влизайки в очите му. Небръснат е и изглежда така, сякаш някой го е влачил в калта, сякаш е седнал в стола още с влизането в стаята и досега не е станал оттам.
Чак сега осъзнавам, че от цялата ни група Касъл е засегнат най-тежко.
Пункт Омега беше смисълът на живота му. Мечтите му бяха пропити във всяка тухла, във всеки отзвук из подземния му дом. А загуби всичко за една нощ. Надеждите си, вижданията си за бъдещето, цялата общност, изградена с толкова усилия. Единственото си семейство.
Загубени.
— Много му е тежко — прошепва ми Адам и близостта му ме стряска; не съм усетила кога се е върнал до мен. — Така е от известно време.
Сърцето ми се къса от мъка.
Опитвам да срещна погледа на Кенджи, да му се извиня без думи, да му покажа, че го разбирам. Той обаче не иска да ме погледне. Нужни са му няколко секунди да се съвземе, а аз чак сега осъзнавам колко му е трудно. Не страда само по Пункт Омега. Не страда само по всички загубени приятели, по съсипаните планове.
Но и заради Касъл.
Касъл, който му е бил като баща, най-близък спътник в живота, най-скъп приятел.
А сега се е превърнал в сянка.
Сърцето ми натежава от дълбоката болка на Кенджи, да мога само да му помогна някак. Да поправя нещата. И в този миг давам дума пред себе си да го сторя.
Да направя всичко по силите си.
— Така. — Кенджи плясва с ръце, кимва няколко пъти и вдишва напрегнато. — Настаниха ли се удобно всички? Чудесно. — Той кимва отново. — А сега нека ви разкажа историята за това как скъпата ни приятелка Джулиет е получила куршум в гърдите.
Деветнайсета глава
Всички се взират изумено в мен.
Кенджи току-що им е предал целия ми разказ до най-малката подробност, като съобразително е изключил частта за чувствата на Уорнър, за което му благодаря наум. Въпреки че съм казала на Адам, че вече не можем да бъдем заедно, отношенията ни все още са раними и неизяснени. Опитах да продължа напред, да се отдалеча от него, защото исках да го предпазя, но вече по толкова много различни начини тъгувах по загубата на Адам, че не знам как точно да се чувствам.
Нямам представа какво мисли за мен. Помежду ни има толкова много неразрешени въпроси, просто не искам Уорнър да се превръща в поредния. Темата за Уорнър винаги е внасяла напрежение в отношенията ни — особено след като Адам научи, че са братя, а не съм в настроение за спорове, и то на първия ми ден тук.
Но, изглежда, няма да ми се размине толкова лесно.
— Уорнър е спасил живота ти? — пита Лили с неприкрит потрес. Дори Алиа е наострила уши и следи разговора, вперила очи в лицето ми. — Защо му е било да го прави?
— Абе зарежи го това — намесва се Иън. — По-важното е какво ще правим с Уорнър, при положение че може да краде силите ни.
— Ти нямаш никакви сили — парира го Уинстън. — Така че не се шашкай.
— Знаеш какво имам предвид — тросва му се Иън и по врата му плъзва лека червенина. — Опасно е психопат като него да разполага с такива способности. Направо ме дострашава.
— Той не е псих… — опитвам да кажа, но стаята избухва в какофония от гласове, всичките напиращи да бъдат чути.
— Какво значи това…
— …опасно?
— Значи, Соня и Сара са живи…
— …наистина си видяла Андерсън? Как изглежда?
— Но защо му е изобщо…
— …добре, но това не е…
— ЧАКАЙТЕ — прекъсва всички Адам. — Къде е в момента? — Обръща се и вторачва поглед в мен. — Казала си, че Уорнър те е довел тук, за да ти покаже какво се е случило с Пункт Омега, но веднага щом Кенджи се е появил, той просто е изчезнал. — Пауза. — Правилно ли съм разбрал?
Кимвам.
— И какво? — пита той. — Това ли е? Просто си е тръгнал? — Адам се завърта към останалите в стаята. — Хора, той знае, че поне един от нас е жив! Вероятно е отишъл да викне подкрепление, да измисли план за пълното ни унищожение… — Той млъква и разклаща силно глава. — Мамка му! — Казва под носа си. — МАМКА МУ!