Всички замръзват едновременно. Ужасени.
— Не — побързвам да ги уверя, вдигайки двете си ръце. — Не… няма да направи такова нещо…
Осем чифта очи се обръщат към мен.
— Няма желание да ви убива, приятели. Дори не подкрепя Възобновителите. И мрази баща си…
— Какви ги говориш? — прекъсва ме смаяно Адам. — Уорнър е животно…
Поемам глътка въздух, за да се успокоя. Не бива да забравям колко малко знаят за Уорнър, че не виждат нещата от негова гледна точка, напомням си какво мислех аз самата за него едва преди няколко дни.
Откровенията му още са пресни в съзнанието ми. Не знам как да го защитя, нито как да гледам на тази противоположна представа за него и за момент му се ядосвам заради глупавите му пози, заради това, че ме поставя в подобна ситуация. Ако всички околни не го възприемаха като умопомрачен, извратен психопат, нямаше да ми се налага да го защитавам.
— Той иска да свали Възобновителите от властта — опитвам да обясня. — И иска да убие Андерсън…
Стаята избухва в поредната препирня. Летят крясъци и обиди, всичките свеждащи се до това, че никой не ми вярва; всички мислят, че съм загубила ума си, че Уорнър ми е промил мозъка; Уорнър, който е доказал се убиец и който ме е пленил, за да ме използва като мъчител на враговете си.
И са прави. Само дето не са.
Умирам от желание да им кажа, че не разбират, иска ми се да им обясня. Но тъкмо когато се каня да кажа нещо в своя защита, мярвам Иън с ъгълчето на окото си.
Присмива ми се.
Хили се на глас, пляскайки коляното си с ръка, отметнал е глава назад и вие с насмешка, очевидно защото ме смята за глупава, и за момент сериозно започвам да се усъмнявам в себе си и в признанията на Уорнър.
Затварям очи.
Как да съм сигурна, че мога да му имам вяра? Откъде да знам, че просто не ме е лъгал както винаги досега, както той самият признава, че е било от самото начало?
Писнало ми е от тази несигурност. Дошло ми е до гуша от нея.
Но отварям очи и нечии ръце вече ме дърпат настрани от тълпата, теглят ме към някогашната стая на Джеймс и сегашен килер със запаси. Адам ме вкарва вътре и затваря вратата, отделяйки ни от суматохата навън. Държи ме за ръцете и се взира в очите ми със странна, огнена проницателност, която ме плаши.
В капан съм.
— Какво се случва? — пита ме той. — Защо защитаваш Уорнър? След всичко, което ти причини, трябва единствено да го мразиш… трябва да си му бясна…
— Адам, не мога сега, аз…
— Как така не можеш?
— Просто… всичко е много заплетено. — Поклащам глава, мъчейки се да обясня необяснимото. — Вече не знам как да го възприемам. За толкова много неща съм грешала. Толкова съм се заблуждавала. — Свеждам очи. — Той е… — Замислям се, а в главата ми цари същински хаос.
Не знам как да му поднеса истината, без да прозвуча като лъжкиня.
— Не знам — казвам накрая, забила поглед в ръцете си. — Не знам. Просто… не е толкова лош, колкото мислех.
— Леле — въздъхва втрещено Адам. — Не е толкова лош, колкото си мислела. Не е толкова лош? Как, за бога, може да е по-добър, отколкото си мислела…?
— Адам…
— Какво, по дяволите, си мислиш, Джулиет?
Вдигам поглед. Той не може да скрие отвращението в очите си.
Обзема ме паника.
Трябва да намеря начин да му обясня, да му представя някой неоспорим пример — доказателство, че Уорнър не е човекът, за когото съм го имала, — но той вече ме гледа със съмнение, личи си, че съм загубила и доверието, и вярата му, затова се запъвам.
Той отваря уста да проговори.
Аз обаче му отнемам думата.
— Спомняш ли си онзи ден, когато ме намери да плача под душа? След като Уорнър ме беше принудил да изтезавам онова момченце?
Адам се поколебава, но накрая кимва бавно и с нежелание.
— Това беше една от причините да го мразя толкова. Мислех, че в действителност е пуснал дете в стаята, че е отвлякъл нечие дете с намерението да гледа как го измъчвам. Преживяването беше невъобразимо — казвам му. — Покъртително, ужасяващо. Реших, че е жесток човек. Съвършено зъл. Но се оказа, че… не е било истина… — Прошепвам аз.
Адам изглежда объркан.
— Било е просто симулация — опитвам да му обясня. — Уорнър ми каза, че стаята била симулационна, не такава за изтезания. Каза, че всичко се случвало само във въображението ми.
— Джулиет — казва Адам. Въздъхва. Извръща очи, поглежда ме отново. — Какво говориш? Естествено, че е било симулация.
— Какво?
Адам се позасмива объркано.
— Знаел си, че не е било истина…? — питам аз.